• ср. ян. 19th, 2022

Проф. Валери Стефанов: Още година-две пандемичен аутизъм и ще имаме психически травмирани поколения

Bychaspic

дек. 30, 2021

– Проф. Стефанов, според Вас коя ще е думата за 2021 година за България? Промяна, пандемия, победа? Или?

– Значимата дума безспорно е „промяна“. Макар това да е една смислово изнемощяла дума, търкаляна дълго из кривините и конюнктурите на българския преход. Въпреки тежката анестезия обществото направи усилие да разруши затегналата се политическа доминация на една опиянена от самохвалства върхушка. И успя. Понеже сме закоравели скептици, живеем с нагласата, че всяко ново е добре познатото старо. Но станалото на последните избори не бива да се подценява. То е шанс, който стои предизвикателно пред нас.

– Казват, че с новата власт, доминирана от ново поколение, страната ни слага край на така наречения Преход, който започна след 1989 година. В масовото съзнание обаче тези три десетилетия бяха неуспешни. Има ли основания сега да бъдем оптимисти за един следващ преход? И колко би могъл да продължи той? 100 дни, 800 дни, 30 години?!

– Преходът е образ на надеждата. Сиймор Глас, героят на Селинджър, казваше, че това, което правим цял живот, е да се местим от едно свято кътче в друго. Сиймор може да го е правил, той е герой със сетива за святото, но ние определено – не. Ние се местим от мястото на една болка в усетите за друга болка. Това не ни прави щастливи, разбира се. Прави ни разочаровани, лишени от очарование. Оставени в лапите на водачи измамници.

В социалистическите години Западът беше един от образите на Обетованата земя. Но с падането на Стената се срина и витрината на един образцов свят, разгърнат като фантазмена компенсация на неудовлетворените ни желания. Гаврошовците от Изтока с учудване осъзнаха, че трапезата сама по себе си не е щастие, нито обилието е реванш на бивши недоимъци.
Ще чакаме не дни, а дълги години, докато разберем, че Обетованата земя я носим у себе си. Тя не е географско място, а измерение на самосъзнанието, степен на култура, мяра за свобода, структурна характеристика на битието ни.

– Контрастът между новия български премиер Кирил Петков и стария Бойко Борисов е много ярък. Ето само един паралел – Борисов превърна една джипка в символ на своята власт, Петков сега обеща да ходи на работа пеша. Според Вас на какво се дължи успехът на Петков и кредитът на доверие, който получава?

– Балонът на празните приказки и самохвалствата се спука, крайно време беше. Българите търсеха субект, на когото да делегират политическото си доверие. Не го откриваха сред онова, което години наред нагло седеше и упорито нехаеше в парламента. Трите поредни парламентарни избора показаха точно това. И тогава се появи този усмихнат млад човек, привлече вниманието и получи доверието. Опитаха се да го смачкат, да го осмеят, не успяха. Поне засега.

В края на мандата си Борисов говореше напълно невнятни неща, раздиран от ненавист, ревност, агресия. Едно усмихнато лице срещу една намусена, недоволна и обидена физиономия – това е визуалният и психологически сблъсък, в който спечели Петков. Дано даденият кредит бъде използван умно и отговорно. Защото българският политически живот добре познава принципа на негативната метаморфоза. Всички започват като принцове и принцеси и завършват като ненаситни хтонични чудовища и озлобени хорица.

– Какви виждате в новите политици около „Промяната продължава“? Свежест, наивност, ентусиазъм?

– Все още сме в зората на новия политически ден. Тепърва предстои да видим реалните действия. Малко знаем за тези хора и е по-добре да не гадаем. Думите и добрите намерения са едно, политическите и социални реалности могат да бъдат техен разрушителен апостроф. Дано се справят, въпреки разбираемите съмнения. България като държава има неистова нужда от успех и просперитет.

– Какво вече се промени и какво предстои?

– Промяната засега е главно кадрова, но какво стои зад новите кадри, както казах, не знаем. Младостта и добрата диплома не са сами по себе си гаранти за добре свършена работа. Разнообразно невежество е невидимо разписано в наглед престижни дипломи. Предстои да разберем доколко тези хора осъзнават сложността на задачата, с която са се заели. Какви подходи ще изберат за решаването й. Може да се провалят поради много причини – тежката финансова ситуация, популизъм, съпротива на развратените от предишното управление държавни структури, професионална и управленска немощ… Много е важно да се направи точен анализ на съществуващата ситуация по сектори, да се активира и оптимизира законодателната политика в редица сфери. Да се премахне напластеният страх и да се мотивира активността на хората, на бизнеса. Законът ни обещава справедливост и свобода, но в българското му приложение често ни прави страхливи послушници, обезсърчени чиновници.

– В интервю казахте веднъж, че мислим „властта“ като антипод на обществото, че „тя е вампир, впит в тялото на държавата“. Започва ли властта да комуникира с гражданите? По-усмихнато ли е нейното лице?

– Властта е обобщение, зад което стоят конкретни организации и персонажи, сложни механизми на принуда и подчинение. Образът на вампира назовава всички онези рефлекси, с които патриархалното управление на Борисов ни сдоби – усещането, че държавата функционира като частна структура. Дори не си даваме ясна сметка какви са последиците от макабрическия танц на Борисов с подведомственото население. Намираме се в следата на тежък институционален и ментален колапс, който трябва да бъде овладян и преодолян. А това само с усмивки няма да стане.
 
– Как очаквате да се развият отношенията между новия стар президент и премиера, които вече гледат в една посока?

– Не мога да гадая. Ако тяхното поведение е водено от каузата за добруването на България, следва да предположим разбирателство и единство. Но ако в поведението им са заложени разминаващи се визии, разбираеми властови нагони, чисто човешки страсти…, са възможни и противоречия, дори конфликти.

– Имаше редица прогнози преди съставянето на правителството, че щом то стане факт, България ще направи завой в политиката си спрямо Република Северна Македония. Те се оказаха грешни, въпреки наистина огромния натиск от страна на западни държави. Очаквате ли да защитаваме националните си интереси и занапред при едно отчетливо проевропейско правителство с по-либерална визия?

– Македония отдавна не е само сантименталният топос на нашето минало. Тя не е дори волята за „историческа истина“. Съвременна Македония е старомоден строител на колективна идентичност и национално самосъзнание. „Старомодна“ ще рече тежка зависимост от образите на идеализираното Ние и враждебния Друг.

В днешната държава Северна Македония водещите политици не се интересуват от истината, те са прегърнали крепко терапевтичната мощ на измислиците. Чрез тях си градят една фалшива идентичност, в която искат да се настанят и удобно да си живеят. А ние им пречим да потънат в тази нарцистична самозабрава, защитаваме алтернативни тези, вадим исторически аргументи.

Лъжата е сестра на омразата. В емоционален план нашите съседи трупат негативни емоции към България, която разпознават като олицетворение на необосновани претенции. Те апелират към арбитража на една Европа, която никак не е склонна да вникне в историческите перипетии в съдбините на двете държави. Европа се занимава тъкмо с обратното, с разграждането на стари идентичности, на базови опозиции.

Затова смятам, че трудно ще се разберем с травматици, които градят идентичността на своята млада нация чрез произвола на интерпретациите. Именно в този зареден с високопарни емоции контекст, новото правителство го чакат трудни дни. То следва да помисли как ще реагира спрямо неизбежния геополитически и „стратегически“ натиск спрямо него.

– „Нулева толерантност към корупцията“ – възможно ли това обещание да се реализира в България?

– Корупцията е развала, колективно преживяван разврат. Тя трансгресира законите, прави ги факултативни. От жеста на пътния нарушител до мащабните крадци на цяла магистрала – всичко е в този болезнен възел. Корупцията следва да се преследва институционално, но голямото предизвикателство е справянето с нея на ментално ниво – не прави този жест, защото той ще се мащабира до безкрайност и ще се върне като бумеранг при теб.

Казано е неведнъж, корупцията изпомпва обществения ресурс и ни прави всички по-бедни. Дори крадците са бедни хора, колкото и милиони да са натрупали. Това не е наивна моралистика, а е мъдра гледна точка към принципната скромност и крайност на всеки човешки живот.

– Българската нация е разделена по много въпроси, последният от тях е за ваксините, коронавируса, пандемията. Нашият елит ли обърка хората, социалните мрежи ли се оказаха добра почва за конспиративни теории?

– Болестта е колективно изпитание с разностранни ефекти и последици. Християнското човечество настоятелно се е питало откъде е злото, какъв е генезизът му. Когато няма рационални отговори за пристъпите на злото, те биват компенсирани с ирационални тези, с радикални визионерства.  

Зад пандемията ни гледат очите на поне два вида страх и те обясняват различното поведение, скептицизма, сблъсъците на позиции. Първият страх е на соматично ниво, той извира от диханието на самата болест, от агресивната симптоматика, от видимо бръснещата коса на една загадъчно прибулена смърт. Този страх ни устремява към ваксината и ни прислонява в нейната защита, прави ни доверчиви към даденото обещание.

Вторият страх отива отвъд конкретиките на болестта и я разпознава като инструмент на притворни сили. Те искат да направят нещо лошо с телата ни, да ни „чипират“, да ни оставят безплодни и пр. Ваксината като извор на несигурност. Божието наказание, дадено в ръцете на постмодерните вселенски манипулатори.  
Различните реакции ни казват, че в политиките по опазване на нашите тела, на нашето здраве, дремят много архаични пластове, сноп от подозрения, незнания, фобии. Ефектът е обърканост, барикадно поведение, сблъсък. Паник бутони, на които вече са увиснали цели народи. Пандемията ни запокити в болезнен екзистенциален безпорядък, в който всекидневно се лутаме и се презираме едни други.

– Идеята, че сме част от едно общество и трябва да се пазим взаимно, не успя да се наложи в пандемията. Вместо това се наложи мантрата, че „всеки сам си преценя(ва)? Защо? Доминация на егото, по Ваши думи, която култивирахме през прехода?

– Двата вида страх са сблъсък и по линия на подчинението и бунта – дали да бъдем подчиненото стадо на фармацевтичните пастири, или да се хвърлим в изпитанията на едно рисково съществуване. Битието е прорязано от рискови форми на съществуване, но върховната кауза на днешния „все по-сигурен“ свят е тяхното минимализиране.

Разбираема е тревогата и аз я споделям – когато непрекъснато те затварят и ограничават, защо ти е животът! Какво да правим със себе си? Кога да общуваме и как да живеем в статуса си на пандемично заключени биологични единици…

Добре е да се борим за живота, да сме отговорни към себе си и към другите. Но също така трябва да решим какво точно е животът и как искаме да го живеем. Отношението към ваксините е точка на разлом от екзистенциален порядък.

– Българите никога не сме били сред лидерите в индекса на щастливите нации. Сега изпращаме една година, която изцяло премина в сянката на пандемията, но, оказва се, повече от половината българи са били щастливи. Изненадва ли ви това? Има ли причини да посрещнем 2022 година оптимистично настроени?

– Представите за щастие са смътни, регионални и исторични… Като пример – циганчетата, захласнато играещи в локвата, са щастливи по един неподражаем начин. Притчата на Радичков, откъдето вземам този образ, ни казва, че щастието има безброй лица, както и нещастието впрочем.
Изследванията за „индекса на щастието“ са още по-смътни. За какво щастие говорим! И какви данни отчитаме… Не сме от щастливите нации, това е точното обобщение. Каквото и да мислим за коректността на подобни изследвания, е достатъчно да се озърнем край себе си, за да чуем необятното колективно жалване. Живеем в недоимък, чието име е трудно да назовем. Нещастието не идва само по линия на външния свят – несигурност, бедност и прочее негативи. То е следствие от неспособността ни да живеем с усети за благодатта на живота.

Слабо познатото изкуство на живота, на което хората трудно се учат.
Това предизвикателство ни подканя да намерим опора в самите себе си, да имаме радостта от духовното. Да излезем от състоянието на битова заблатеност, от тавтологиите на живота. Да се измъкнем от бедността на езика, от лудостта на образите, които ни заливат с обидно семпли стилове на живот.

Следва да го осъзнаем много ясно – още година-две пандемичен аутизъм и ще имаме тежко психически травмирани поколения. Противно на обичайното мнение, човек не умира само веднъж. Умирането може да е процес, дълга агония в живота-нищо.
Къде все пак е надеждата?
Нали се отваря ново време, нали трябва да живеем  в хоризонта на някакво обещание…! Философът Мераб Мамардашвили казваше, че човек трябва да се научи да живее без надежда. Защото надеждата ни пречи да видим нещата такива, каквито те са в действителност. Но ако схванем надеждата като процеп към нещо съдбовно значимо, което ни надхвърля и ни изтегля към себе си, то тогава тя все пак ще ни е нужна.

Източник: http://epicenter.bg

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.