Три години вече живеем в пандемия, а как тя и противоепидемичните мерки влияят на психиката, коментират д-р Владимир Сотиров – клиничен психиатър, практикуващ в Център „Адаптация“ – София и д-р Велислава Донкина – клиничен психолог и доктор по психология към БАН, кандидат по психоанализа към Чикагски психоаналитичен институт и член на Американската психоаналитична асоциация.
„Натрупа се голяма умора и голямо страдание и ние всички виждаме белезите на това страдание у хората. Това са елементите на една криза, чиито последствия тепърва ще виждаме. Първата тенденция – това е регресът в обществото като цяло и във всеки един от нас поотделно. В една такава стресираща среда, каквато е пандемията, човек реагира първо на заплахата от външната среда, но след това реагира и нашият потенциал дали можем да останем относително разумни или в някакаво равновесие, или не можем“, заяви пред БНР д-р Велислава Донкина.
„Крайните обвинения, големите страхове, голямата мнителност, голямата заплаха каквато е пандемията, болестта COVID-19 – това показва, че сме много наранени и, че ни е много трудно. А заплахата за живота е едно от най-дестабилизиращите и пораждащи тревога предизвикателства за човека.
В същото време държавата, в опита да се организира тази кризисна ситуация, поставя човек в състояние, което е доста дестабилизиращо и, в което му се казва какво да прави, забранява му се, така човек се поставя в една позиция, че сякаш той е дете. Това в съчетание със страха, води до регрес.
Човек не може да намери вътрешната си опора, въпреки съмненията и въпросите си.
В крайна сметка пандемията ни показа, че сме незрели, че сме все едно във възрастта на тийнейджърите, държим се като хора в ситуация на заучена безпомощност“, очерта общата картина д-р Донкина.
Тя посочи също, че пандемията и затварянето на децата и учениците, най-вече след 4 клас в къщи, води също да драматични проблеми заради липсата на социализация. Защото образованието на децата в училище преминава през възможността за общуване със съучениците си и с учителите си.
Според специалистите, децата, които пък са имали трудности в общуването предипандемията, са с подобрено психично здраве.
Децата с увреждания, със СОП, според доклада на Омбудсмана са доплънително ощетени от пандемията – това са 3500 деца в резидентни услуги, които са пострадали тежко от мерките, посочи д-р Владимир Сотиров.
Според него правителството трябва да е наясно, че при следващ локдаун, този доклад трябва да бъде ключов – как ще се отразят мерките на най-уязвимата част от обществото – децата със СОП, с увреждания, в домовете и в ромските квартали и училищата там.
„Другата тенденция е справяне през отричане. Защото на нас ни писна. Капацитетът ни да стоим в несигурност, неяснота, усилия, страх се изчерпа.“, заяви от своя страна д-р Владимир Сотиров.
Нито едно правителство не прави изследване и не отчита как противоепидемичните мерки повлияват негативно на психиката ни, на индивидуалните ни съдби и на колективното психично здраве. Ако има такива изследания, те се крият. Още през началото на пандемията започнаха такива проучавания, но лесен достъп до тях няма да намерите. Те бяха насочени към това как повлияват локдауните, затварянето, изолацията, отнемането на свободите върху психичнотото здраве, а не толкова как вирусът се отразява на психичното здраве“, коментира още д-р Сотиров.
По думите му има изследвания и доклад на Уницеф за психичното здраве на децата по време на пандемията, но те не се популяризират, защото се конфронтират с мерките и ще доведат до това да се усъмним в тях.
Има и доклад на фондация „Анимус“ за това как пандемията се отразява върху деца и млади хора с психични проблеми. И в двете изследвания данните са опустошители – над 80 на сто от младите хора във Великобритания съобщават за драматично влошаване на психичното си здраве“.
Д-р Сотиров посочи също, че в обществото, в медиите не се говори затова как хората се чувстват, докато близките им са с в болница и те нямат достъп до тях заради COVID-19, не се говори за това, че хора са принудени да изпратят в болница възрастните си родители, които не желаят това, но под натиска на личните лекари ги настаняват за лечение, независимо, че за тях е била осигурена медицинска грижа в домашни условия, не се говори за това каква вина ще изпитват тези деца, чиито родители след това умират в болницата, а те ще живеят с вечния въпрос: Какво можех да направя?
Има вече десетки случаи, в които близките не могат да си вземат сбогом с починалите си роднини – това е непоносима щета за цял живот, отчете още д-р Сотиров.
По думите на клиничния психиатър у нас не се говори и за лошото качеството на медицинска помощ и за липсата на елементарна сестринска грижа понякога при болните с коронавирус – а това също е част от ефектите на пандемията и на мерките.
Д-р Велислава Донкина обобщи, че ние трябва да си дадем сметка, че светът върви усилено в посока на разделение, изолиране и онлайн комуникация.
Източник: https://dnes.bg