Доц. д-р Йордан Величков
Победена и разорена след Втората световна война, България бе принудена да приеме налудничавата идея на крайните сръбски националисти, подкрепена и от Й.В.Сталин, за създаване на македонска нация. Разривът между Москва и Белград предлага през 1948 г. изключително благоприятна възможност за рязка промяна на българската външна политика към Югославия. На първо място масирано и безкомпромисно разобличаване на македонизма, чието натрапване среща яростна съпротива от населението на Вардарска и Пиринска Македония. За съжаление България отново се оказа както при Първата и Втората световна война, държава без държавници.
Едва през 1963 г. българската страна коригира позицията си по македонския въпрос. В продължение на две десетилетия обаче сръбските националисти получават невероятни възможности спокойно и безпроблемно да реализират един мащабен процес за разгром на българщината във Вардарска Македония. Избити са нови десетки хиляди, стотици хиляди минават през полицейските участъци, лагерите и затворите или емигрират. Всеки втори българин става жертва на насилие. Европейската общност е възмутена и потресена. Единствено България запазва пълно мълчание. Не отправя дори един формален протест срещу чудовищната варварщина във Вардарска Македония, където се наказва със смърт всяка проява на българско национално съзнание.
В средата на 60-те години на ХХ век след като македонизирането постигна известни успехи, Белград и създадената от него сърбоманска клика в Скопие започват да търсят международно признание на своето творение. Без България то е почти невъзможно. Затова югославското ръководство започва активна и злъчна антибългарска пропаганда, груба фалшификация на българската история и масиран политически натиск върху София за признаване на „македонската нация”.
По инициатива на България през 1970 г. в София се провеждат разговори с югославската страна по един единствен въпрос – Македонския въпрос в българо-югославските отношения. Българската делегация категорично отказва да признае македонската нация, която е в процес на формиране и аргументирано отстоява историческата истина за българската етническа принадлежност на огромна част от населението на Вардарска Македония.
Очевидно позицията на България вбесява Белград, който след срещата още повече засилва крайно агресивния антибългарски курс. Рязко се променят и претенциите към българската държава. Снето е искането за признаване на македонска нация и най-безочливо се претендира за признаване на македонско национално малцинство в България. Това е политическа наглост без аналог в международните отношения.
Българската страна, разтревожена от нарастващата безпрецедентна агресивност на Белград, директно насочена вече срещу националното единство и териториалната цялост на българската държава, предлага на югославяните нова среща на високо ниво. Тя се провежда през 1976 г. и на нея Белград за пореден път сюрпризира с нови претенции. Искането е България не да признае, а да върне правата на македонското национално малцинство, които е имало в продължение на 20 години. Тези малоумни претенции, българската делегация с помощта на историческата ни наука, твърдо, достойно и аргументирано разобличава.
За съжаление, както след разговорите през 1970 г., така и след тези през 1976 г., българската позиция остава скрита от нашата и световна общественост. Пълното премълчаване на югославската наглост Белград приема като акт на слабост или зависимост на София от Москва, което още повече окуражава грубия антибългарски курс на югославската страна.
След разговорите през 1976 г. югославското правителство подема още по-мащабна – яростна и масирана пропагандно-политическа кампания за интернационализиране на Македонския въпрос. През 70-те и 80-те години на ХХ век няма международен форум, на който българската страна да не е била обект на злостни атаки за потисканото от нея „македонско малцинство”.
На този сблъсък на международната сцена България единствено със своята дипломация твърдо и безкомпромисно отстоява българската позиция по Македонския въпрос и разобличава грубата фалшификация на българската история.
Парадоксално, но факт е, че темата „Македонски въпрос” и враждебната политика на Титова Югославия към България е тема табу за българския народ. Дори на безпрецедентната по мащаби острота, злъч и цинизъм на белградските и пригласящите им от Скопие пропагандни средства, които годишно само в печатните издания са от 450 до 1000 публикации, българската страна твърде рядко – с кратка декларация излъчена от БТА, в примирителен тон молеше югославяните да не ругаят така злостно България. Тази беззъба реакция сръбските националисти приемат с ирония.
Разпадат на Югославия и амбициите на С. Милошевич да създаде Велика Сърбия, като заграби повече територии, провокирайки кръвопролитна гражданска и междунационална война, отнела живота на 200 хиляди югославски граждани, принудиха сръбските националисти временно да намалят активността на антибългарската пропагандна истерия. Пък и те бяха напълно сигурни, че Македонската република е под пълен контрол на Титовите тайни служби.
Освободила се от военните конфликти в Хърватия, Босна и Косово, Сърбия още по-настървено възобнови кръстоносния пропагандно-политически поход срещу България, изтиквайки на преден план този път и скопските протежета. Следват и нови, още по-чудовищни претенции. Настоява се българската страна да се откаже от значителна част от своята история и я отстъпи на македонистите. Св. Св. Кирил и Методий, Св. Климент Охридски, цар Самуил, Гоце Делчев, големите книжовни школи, цялото Възраждане, свързано с македонските българи, национално-освободителното движение и неговите ръководители с кристално чисто българско национално чувство се обявяват за македонски.
Очевидно безпрецедентното ескалиране на сръбско-македонските претенции е факт. От искането за признаване на македонската нация до отричане на самото съществуване на българския народ свидетелства за един много добре обмислен, организиран и последователно и упорито провеждан антибългарски заговор. Колкото и невероятно и чудовищно да звучи, в него са включени печатни медии и издателства, учебници, телевизионни и радио предавания, които единодушно твърдят, че български народ не е имало и няма, че българите към момента са само 200 хиляди, а останалите няколко милиона са сърби и македонци.
Следователно, според тези упорити твърдения, не България, а Македония е третата писмено-книжовна цивилизация в Европа след елинската и римската. А с очакваното включване на неалбанизираната част на Вардарска Македония в границите на Сърбия, македонистите стават „южна сърби”, македонската история става част от сръбската, а сръбската държава следователно става естественият цивилизационен център на континента.
Сръбските крайни националисти от Илия Гарашанин /1844 г./ до днес не могат да се примирят с историческия факт, че някои балкански народи имат по-богата и славна история от тях. За тях народите, населяващи полуострова, са по-низши същества от сърбите. А преди няколко дни сръбският професор Драган Симеунович от Белградския университет ги нарече „примитиви”. Такива „примитиви” като българите нямат право да съществуват, та камо ли да бъдат цивилизационен център. Въпросната ескалация и наглостта на все по-абсурдните претенции на сърбо-македонистите е възможна само и единствено благодарение на безличното, безотговорното и престъпно поведение на некадърните и продажни български политици. В угода на чужди интереси те не отреагирват срещу чудовищната антибългарска истерия на Титова Югославия и на днешната сърбо-македонска клика.
Народ без история е като дърво без корени. Той загива. Тази древна мъдрост стресна българската общественост. За късмет на днешните и бъдещи поколения най-после след столетие се намериха достойни и решителни политици, които адекватно реагират на крайно коварния и враждебен замисъл и заговор на Белград и Скопие срещу България.
Единственият безалтернативен ход на България в случая е спиране на кандидатурата на РС Македония за член на ЕС. Една държава, която е проводник на нацистка идеология, отричаща дори съществуването на народ с хилядолетна история, няма място в най-цивилизованата организация на планетата – ЕС.
Крайно време е българският народ да бъде широко информиран за смъртната заплаха, която го грози от войнстващите безскрупулни и агресивни сръбски националисти. Ако те не се вразумят и не осъзнаят абсурдността на налудничавите си амбиции, България трябва да бъде готова за една тежка, продължителна и безкомпромисна битка с един психически неуравновесен и политически крайно агресивен противник. Битката ще бъде за оцеляването ни като народ и държава. Това налага бъдещите правителства да мобилизират цялото общество – да привлекат целия научен, интелектуален и пропаганден потенциал, както и административния капацитет на държавата и незабавно да стартират процес на разобличаване на тези шизофренни мечти. Огромна е ролята на историческата наука и дипломацията, които на всички международни форуми трябва да информират световната общественост за престъпните замисли на отрочетата на Титова Югославия, посягащи на правото на съществуване на държава – член на ЕС.
Източник: http://epicenter.bg