Гледам мъчителните обяснения на Румен Радев за отказа България да се присъедини към трибунала срещу Владимир Путин. Човек би очаквал от човек, обучаван на стратегическо мислене в САЩ, анализ на нивото на държавник. Вместо това получаваме аргументация на нивото на квартална кръчма и спор за футбол.
Това коментира във „Фейсбук“ Илиян Василев.
Изглежда или съветниците му са на същото ниво, или най-вече слуша хора като Иво Христов, чиято геополитика отдавна е повече идеологическа зависимост, отколкото стратегически анализ.
Да започнем от елементарното. Международните трибунали за военни престъпления не се създават след края на войната, а по време на самата война.
Още през 1943 г. с Московска декларация съюзниците вземат политическо решение военнопрестъпниците да бъдат издирени и съдени.
Тогава Германия не е победена, не е капитулирала, а Адолф Хитлер не е пленен. Никой не е чакал „удобен момент“, за да се формулира моралната и юридическата рамка на отговорността.
Второ – над милион и половина православни, славяни – по собствената руска терминология „братя“ – вече са жертви на тази война. Самият мащаб на убийствата, депортациите, отвличането на деца, разрушаването на цивилна инфраструктура и системният характер на насилието поставят въпроса не просто за военни престъпления, а за действия с характеристики на геноцид. Именно затова се търси специален трибунал.
Трето – още в самото начало на войната беше заявена идеологическата цел на Кремъл: украинската нация да бъде отречена, а украинската държавност премахната. Постоянните внушения, че украинците били „малоруси“, че не съществуват като отделен народ и че държавата им е историческа грешка, не са просто пропаганда. Това е политическа и идеологическа подготовка за унищожаване на национална идентичност. А това вече влиза в обсега на най-тежките международни престъпления.
Проблемът обаче не е само морален или юридически. Той е стратегически – и най-вече за България.
Защото степента на геополитическа индоктринация на Радев рискува да постави страната ни в решаващия, финален етап на войната в лагера на губещите. И това няма да е прецедент в българската история.
Напомня опасно на фаталното решение България да обяви война на Съединени американски щати и Великобритания по време на Втора световна война – акт, продиктуван не от национален интерес, а от погрешно разчитане на историческата посока.
Още по-неразбираемо е, че Радев продължава да говори така, сякаш не вижда накъде върви Европа. Дори Виктор Орбан, който дълго играеше ролята на вътрешен блокиращ фактор в ЕС, загуби тежко и завинаги. Европа постепенно се консолидира около идеята, че войната не е регионален конфликт, а екзистенциален въпрос за сигурността на континента. И въпреки това българският премиер продължава да ни прави заложници на собствените си геополитически интоксикации.
Тук вече възниква и друг въпрос – този човек няма ли доклади от службите?
Няма ли анализи от разузнаването, от Министерство на външните работи, от военните структури, които да му показват какво реално се случва в Русия, какви процеси текат по фронтовете в Украйна и как се променя стратегическата среда в Европа?
Разбирам, че разликата между Радев и Шивиков започва опасно да се стопява в публичното говорене. Но все пак единият е президент, а сега и премиер. От него се очаква държавническо мислене, а не повторение на руски опорки с патоса на маргинален телевизионен коментатор.