Пред Народния театър „Иван Вазов“ се води една от най-странните културни войни в София. От над десетилетие сцената на високия театър се сблъсква с ритъма на неделните хора, създавайки абсурден контраст между търсената тишина в залата и гръмките сватбарски песни на площада. Това, което за едни е празник на фолклора, за актьорите е истински кошмар, който пречи на творческия процес.
Един от най-ярките примери за този сблъсък се случи по време на спектакъла „Влюбените“. Представянето, което се развива в интимна атмосфера във фоайето с музика на спинет и стихове на Гьоте и Виктор Юго, бе буквално заглушено от „Бела роза“ и гръцки песни. Актьорът Георги Златарев и колегите му Биляна Петринска, Жаклин Даскалова и Калоян Трифонов се оказаха в ситуация, в която изкуството се бори с оглушителните тонколони и крещящия в микрофон водещ.
Гневът на театралните творци е дълбок. Биляна Петринска и Гергана Змийчарова споделят, че шумът прониква дори в най-затворените сцени, като „Музите“ се превръща в най-критично място. Театралите предлагат прости решения – ограничаване на музиката след 17:00 часа или преместване на събитието, като дори споменават модерния вариант с използването на слушалки от страна на танцуващите, за да се запази спокойствието на околните.
От другата страна на конфликта е организаторът Румен Спасов, който защитава правото на хората да се веселят. Той твърди, че нивото на шума е в законовите граници (около 60-65 децибела) и дори се е извинил публично във Фейсбук, заявявайки, че е намалил звука. Организаторите се опират на общински обявления, които позволяват фолклорни прояви на площада от 17 до 22 часа, разграничавайки ги от политическите протести.
Институционалният отговор остава двусмислен. Макар Столична община, през мандатите на Йорданка Фандъкова и Васил Терзиев, да заявява, че площадът е чувствително културно пространство и инициативата трябва да се премести, реални действия липсват. Жалбите до общината и сигналите към 112 остават без окончателен резултат, въпреки че Общинската полиция е налагала глоби.
Иронията е, че София предлага множество алтернативни места за народни танци, като Борисовата градина и Южния парк, където фолклорът не се сблъсква с бароковото пеене. Докато този конфликт продължава, „Бела роза“ остава символ на един градски абсурд, в който традицията и изкуството не могат да намерят общ език за съжителство.