Европейският съюз е изправен пред поредната си голяма бюджетна дилема, която заплашва да разтърси основите на администрацията в Брюксел. Докато държавите членки се подготвят за тежки преговори относно дългосрочния бюджет за периода 2028-2034 г., става ясно, че парите няма да стигнат за всички амбиции. Предложението на Европейската комисия за бюджет от близо 2 трилиона евро среща сериозна съпротива, а въпросът „кой ще плати сметката?“ все по-настойчиво търси отговор.
В центъра на дебата стои нежеланието на много правителства да увеличат собствените си вноски в общия европейски фонд. Същевременно, ключови сектори като земеделието и регионалното развитие остават „свещени крави“ за страни като Италия и Полша, които категорично отказват да допуснат съкращения там. Това поставя останалите държави, водени от Германия, пред логичен извод: ако не може да се реже от основните политики и не могат да се увеличат приходите, икономиите трябва да дойдат от друго място.
И така, погледите се насочват към сърцето на европейската машина – администрацията. Заплатите на служителите, поддръжката на сгради и цялостното функциониране на институциите на ЕС изглеждат като най-удобната мишена. Ирландското председателство на Съвета на ЕС разкрива, че именно тези административни разходи се очертават като най-вероятния кандидат за „голямото рязане“, за което се говори отдавна.
Иронията е очевидна. В момент, когато националните правителства в цяла Европа са принудени да затягат коланите, да съкращават публични разходи и да намаляват собствените си администрации, Европейската комисия предлага увеличаване на персонала си с още 2500 души през следващия седемгодишен период. Този дисонанс предизвиква остро раздразнение сред част от държавите членки, които логично поставят под въпрос необходимостта от подобно разширяване в Брюксел, докато у дома се провеждат точно обратните мерки.
Макар административните разходи да представляват „едва“ около 6% от общия бюджет, или приблизително 118 милиарда евро за периода 2028-2034 г., тази сума е достатъчно внушителна, за да се превърне в лесна политическа цел. За всяко правителство е далеч по-приемливо да обясни на своите избиратели, че е намалило разходите за „брюкселската бюрокрация“, отколкото да признае орязване на субсидиите за фермери или средствата за регионална инфраструктура. Това прави еврочиновниците значително по-уязвими от земеделците в предстоящата битка.
Разбира се, съществува и по-мрачен сценарий. Ако съпротивата срещу увеличаване на националните вноски и въвеждането на нови европейски данъци остане непоколебима, може да се стигне до намаляване на общия размер на бюджета. Това би означавало, че съкращенията няма да се ограничат само до администрацията, а ще засегнат почти всички европейски политики. Засега обаче, политическата логика сочи ясно: ако трябва да се реже, нека започне от Брюксел.