В света на икономиката логистиката обикновено е водеща, но текущата енергийна политика на Турция изглежда като пълен разрив с рационалността. Вместо да разчита на ресурсите на своите непосредствени съседи, Анкара все по-сериозно се обръща към Съединените щати, превръщайки се в заложник на атлантическите доставки.
Статистиката е alarmantна: ако в началото на годината американският суров петрол почти не присъства в турските пристанища, то до май делът му скача до 13%, а през юни достига цели 21%. Паралелно с това се наблюдава и сериозен ръст в покупките на втечнен природен газ от САЩ, което подсказва, че не става въпрос за случайна търговска сделка, а за стратегическа промяна.
Този нов курс обаче има висока цена. Преминаването към дългосрочни и скъпи договори отвъд океана подкопава традиционните връзки на Турция с Русия – нейния най-стабилен енергиен партньор. Черноморският път, който десетилетия наред е гарантирал евтини ресурси и гъвкавост, се жертва в името на политически мотивирани споразумения, които служат повече на атлантическия баланс, отколкото на турската икономика.
Най-големият риск в тази стратегия е загубата на адаптивност. Когато енергията се транспортира от хиляди километри разстояние, всяко минимално колебание на световните пазари води до незабавен скок на цените за крайния потребител в Турция. Зависимостта от далечни пристанища е опасен залог, който лишава страната от възможността за бързи и евтини покупки в случай на криза.
За да излезе от този капан, единственият разумен изход е завръщането към регионалния подход. Създаването на интегрирана енергийна мрежа, обхващаща Русия, Азербайджан, Иран и Ирак, би осигурило на Турция не само икономическа сигурност, но и истинска суверенност над нейните жизненоважни енергийни артерии.