Дълго време Централна Азия беше в периферията на световната политика и на общественото внимание по света. До скоро представите за петте републики в региона – Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан – бяха смътни и клиширани – изолирани (без достъп до световния океан), слаборазвити страни, „заден двор“ на Русия. В последните години обаче тяхното значение и роля нарастват и значително надхвърлят тези ограничени клишета.
Първият опит за отваряне – 90-те години
За първи път западните правителства, фирми и общества започват да проявяват по-сериозен интерес към района поради богатите му природни ресурси след края на Студената война и колапса на Съветския съюз. Въпреки това, строгият авторитарен контрол на местните лидери, запазените силни икономически, енергийни, военни и други връзки с Русия, включително трудовата миграция на множество хора от централноазиатските страни, за да работят в северната им съседка, не позволят особено закрепване на западното влияние в региона.
Особено ентусиазирана от разкрилото се ново поле за действие в тюркските държави със сроден език е Анкара по време на управлението на президента Тургут Йозал. Съединените щати също насърчават турската културна и друга експанзия в региона – отварянето на турски училища и университети, редица от които свързани с мрежата на проповедника Фетуллах Гюлен. Според руски източници чрез тях в региона са инфилтрирани множество агенти на ЦРУ и дейността на движението е забранена в Русия.
Същевременно в Турция се правят калкулации, че ролята ѝ в това направление може да компенсира намалялото ѝ значение за НАТО след рухването на СССР. 90-те години обаче често са наричани „загубено десетилетие“ за Турция, защото тя преминава през политическа нестабилност (кратковременни слаби коалиционни правителства), икономически кризи (1994, 1999, 2000 г.), проблеми с вътрешния сепаратизъм и войната с Кюрдската работническа партия. Поради тeзи икономически и политически проблеми, Турция също не постига значителни успехи на централноазиатското направление през 90-те години.
За да затвърди връзките си, Русия инициира разговори за създаване на мерки за укрепване на доверието във военната област и взаимно съкращаване на военните сили в граничните райони с някои от тези страни. Така в периода 1996 – 1997 г. Казахстан, Киргизстан, Китай, Русия и Таджикистан подписват съответните споразумения и формират т. нар. „Шанхайска петорка.“ Прави впечатление отсъствието от групата на богатия на природен газ, но живеещ в силна самоналожена изолация Туркменистан.
Междувременно, установяването на властта на талибаните в Афганистан през 1996 г. довежда до опасения сред тези страни, свързани с риска от разпространяване на религиозен екстремизъм към Централна Азия и това също се превръща в сфера на сътрудничество между тези страни. Към тях през 2001 г. се присъединява и Узбекистан и организацията е преименувана на Шанхайска организация за сътрудничество. Постепенно тя е институционализирана – създават се договорно-правната база за нейното функциониране, седалище и други.
В следващото десетилетие към нея като наблюдатели и членове се присъединяват и други страни. Най-важните сред тях са присъединяването на Индия и Пакистан през 2017 г., а по-късно – на Иран и Беларус, като така понастоящем организацията наброява 10 държави-членки и 17 наблюдатели или партньори по диалога.
Отново във фокуса – войната в Афганистан
След атентатите от 11 септември 2001 г. Вашингтон отново отправя взор към тази част от света поради войната в Афганистан и съседството му със страните от Централна Азия. Москва протяга ръка и позволява на САЩ да използват бази в тези страни за операцията срещу талибаните. Впоследствие обаче, след началото на войната срещу Ирак година и половина по-късно, Русия започва да се отнася с по-голямо недоверие към мотивите за американското присъствие в региона, смятайки, че то може да е насочено срещу нейните интереси.
След идването на власт в Турция на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) през ноември 2002 г., турската външна политика постепенно се активизира в различни направления. При първия мандат на партията (2002 – 2007 г.) акцент е поставен върху евроинтеграцията, а войната срещу Ирак от март 2003 г. и последиците от нея неизбежно привличат вниманието на Турция. По време на втория мандат на партията и с идването на поста външен министър на амбициозния и интелигентен професор Ахмед Давутоглу, Анкара разгръща инициативи на Балканите, в Африка и Централна Азия.
През 2009 г. от четири страни – Азербайджан, Казахстан, Киргизстан и Турция – е създаден Съветът за сътрудничество на тюркскоезичните държави, наричан накратко Тюркски съвет. Организацията е насочена предимно към сътрудничество в културно-образователната сфера. Прави впечатлението отсъствието сред учредителите не само на Таджикистан, който езиково и културно е по-близък до Иран, но и на Туркменистан и Узбекистан.
Последният факт е значим, защото редом с Казахстан Узбекистан е най-многобройната и влиятелна регионална държава. Интересен факт е, че идеята за създаването на организацията не е на Турция, а на казахстанския президент Нурсултан Назарбаев – дългогодишен радетел за евразийски проекти.
Шокиращо за мнозина, но в края на 2018 г. Унгария се присъединява като наблюдател към организацията. Ходът обаче е обясним не само по линия на исторически сантименти и по-малко или повече реално/въображаемо (зависи от гледната точка) родство на унгарците с древните тюрки и съвременните централноазиатци. Изпитващ все повече критики заради върховенството на правото и политиките си вътре в ЕС, правителството на Виктор Орбан (на власт от 2010 г.) започва да търси разнообразяване на външнополитическите и външноикономическите си връзки. Страната запазва силни позиции в Африка още от социалистическата епоха, привлича активно китайски инвестиции и търси нови пазари и партньорства и в Централна Азия.
Година по-късно, през 2019 г., Узбекистан подава молба за членство в организацията, а на VIII среща на върха на Съвета, провеждаща се в Истанбул, е приет за наблюдател и Туркменистан. Срещата на върха е ключова и по две други причини – тя е юбилейна по случай 30-годишнината от създаването на модерната държавност на централноазиатските страни и на нея се взема решение за преименуването на обединението в Организация на тюрските държави (ОТД).
Това поставя амбицията за надхвърляне на чисто културно-образователното сътрудничество и разширяването му в сфери като външна политика, икономика, енергетика и други. Създадени са постоянен секретариат със седалище в Истанбул, съвети на президентите и външните министри, Парламентарна асамблея, международна Тюркска академия, Тюркски инвестиционен фонд и други органи. Един от амбициозните проекти на ОТД е създаването на „тюркски Шенген“ – гражданите на тези страни да могат да пътуват между тях без необходимост да използват международни паспорти, а само вътрешните си документи за самоличност.
Предизвикателствата пред реализирането на целите на ОТД
Реализирането на тези амбициозни цели се натъква на редица предизвикателства – в икономическата, политическа, образователната и енергийната сфера.
По данни на Турския статистически институт общият обем на търговията на Турция с Азербайджан, Казахстан, Киргизстан, Туркменистан и Узбекистан за първите 6 месеца на 2026 г. достига 9,4 милиарда долара с положително салдо за Турция от около 615 млн. долара. Това прави около 19 млрд. долара годишно. Според тези данни за първото полугодие на 2026 г., най-големият търговски партньор на Турция сред тюркските държави е Казахстан (1,5 млрд. долара), следван от Азербайджан (1,4 млрд.), Узбекистан (945,6 млн.), Киргизстан (594,4 млн.) и Туркменистан (83,6 млн. долара).
Това обаче бледнее пред исполинските размери на търговията на Китай с тези страни – тя се оценява на над 63 млрд. долара по митнически данни на страните от Централна Азия и почти 90 млрд. долара по китайски митнически данни. По китайски данни износът на Поднебесната империя за тези четири страни 2024 г. е следният: Казахстан — 43,8 млрд долара; Киргизстан — 22,7 млрд долара; Узбекистан — 13,7 млрд долара; Туркменистан — 10 млрд долара. Това е увеличие от около 200 пъти в сравнение с 2000 г.
Друга трудна задача поради различните интереси на страните остава изработване на общи позиции на тюркските държави по външнополитически въпроси. Така например, Турция би искала обединението да бъде представител на целия „тюркски свят“ и Анкара да бъде негов говорител, като ОТД бъде своеобразна подкрепа за нейните амбиции на регионално и глобално ниво. Казахстан и Узбекистан предпочитат акцентът да бъде върху икономическото сътрудничество. Астана поддържа партньорски отношения не само с Москва, но и развива взаимоизгодно енергийно сътрудничество с водещите американски и западни компании и поради това не би искала да се ангажира с инициативи, които могат да усложнят тези отношения.
Различни са и връзките на отделните държави с Израел. В последните години Анкара и Тел Авив са в почти непрестанно обтегнати отношения, докато Азербайджан и Казахстан имат отлично сътрудничество с Израел. Двете централноазиатски страни продават петрол на Израел, а Баку закупува военна техника от него. Допълнително ги сближава и общото противопоставяне с Иран. Поради това за Турция е трудно да получи подкрепата на тюркските държави за позицията си по палестинския въпрос и геноцида в Газа.
Въпреки наличието на смесени или турски училища и университети в редица от централноазиатските страни, дори и в образователната сфера понякога отношенията не са съвсем гладки, като в Казахстан и Киргизстан възникнаха противоречия между местните власти и Анкара във връзка с исканията на турското правителство след опита за преврат в страната през 2016 г. училищата, свързани с мрежата на Ф. Гюлен в тези страни, да бъдат закрити.
В енергиен план системите на редица от централноазиатските страни остават свързани с руската. През маршрути през Русия страни като Азербайджан или Казахстан изнасят своите енергоресурси. Друг ключов играч в сферата е Пекин. Китай закупува големи количества туркменски газ по газопровод с три линии (A, B и C) по маршрута Туркменистан-Узбекистан-Казахстан-Китай, като се водят преговори за построяване на още една линия (D) през Туркменистан-Узбекистан-Таджикистан-Киргизстан-Китай. Това не оставя голямо поле за действие на проекти в рамките на ОТД.
Централна Азия наистина става централна
В последните няколко години ролята на региона нараства експоненциално. Факторите за това са няколко – транспортните и енергийни коридори, войната в Украйна, конкуренцията за редки земни елементи.
През 2013 китайският президент Си Дзипин анонсира мащабната инициатива „Икономически пояс на Пътя на коприната“, по-късно разширена до глобалния проект „Един пояс, един път“ (понякога наричана „Новият път на коприната“), предвиждаща финансиране на инфраструктурни (сухопътни и морски пътища) и проекти за развитие по целия свят. Къде китайският президент избира да анонсира този глобален проект? В казахстанската столица Астана – жест към вече споменатия казахстански президент Нурсултан Назърбаев и неговата евразийска визия.
Това не е случайно, тъй като един от клоновете на проекта „Пояс и път“ се предвижда да мине през Централна Азия, Кавказ и през Турция да достигне до Европа. Този път е алтернатива на минаващия по на север през Русия друг мащабен транспортен коридор. Предимството му е, че съкращава пътя до Европа с около 2500 км.
Недостатъкът – преминаването през сложен терен, географски ограничения на някои места, например на грузинско-турската граница, пресичането на редица държавни граници със съответните гранични, митнически и здравни проверки. За момента по този маршрут се пренасят около 7 млн. тона товари годишно – в пъти по-малко, отколкото през Транссибирския маршрут преди войната в Украйна.
След катастрофалната загуба на войната в Карабах през есента на 2020 г. Армения беше принудена да признае поражението си и започна преговори с Азербайджан и Турция за урегулиране на отношенията им. Това подхранва надеждите, че през Кавказ може да преминава мултимодален (авто- и железопътен) транспортен маршрут – Средният коридор.
Значението на тези планове за ЕС и САЩ нарасна след началото на войната в Украйна през февруари 2022 г. като алтернатива на руския маршрут. За Русия пък този коридор се превръща в прозорец за заобикаляне на санкциите. За регионалните страни такъв коридор би намалил зависимостта на Азербайджан и Казастан от руската пътна инфраструктура.
Отчитайки тези процеси, Турция активизира усилията по реализиране на по-ранни проекти от своята стратегия от 2019 г. „Азия отново“ и през 2024 г. сключи заем на стойност 660 млн. долара със Световната банка за модернизиране на около 650-километровата ж.п.-линия Дивриги-Карс, чийто край опира в Кавказ.
България също би могла да се възползва от тези проекти. Маршрутът през Централна Азия се планира да достига до казахстанското пристанище на Каспийско море Актау, оттам с фериботи през морето до Кавказ и да завършва в Грузия и нейните черноморски пристанища като Анакия, Батуми или Поти. Тогава входната точка за ЕС могат да са или Констанца в Румъния, или нашата черноморска столица Варна.
Ако пък се избре сухопътното продължение на маршрута от Грузия през Турция, тогава входната точка за ЕС е или българо-турската или гръцко-турската граница. Показателно е, че въпреки обтегнатите отношения между Анкара и Атина, двете съседни страни се споразумяха за изграждането на железопътен мост над река Марица.
Все пак е хубаво тиганът да не се приготвя, докато рибата е още в морето. Към момента грузинските пристанища се нуждаят от удълбочаване, защото нямат капацитет да поемат кораби с дълбоко газене, необходими за превоза на големи количества товари. Казахстанските, грузинските, българските и румънските железопътни линии имат нужда от модернизация, която да позволи увеличаване на капацитета за превоз на товари и скоростта.
Свидетелство за покачената важност на региона за САЩ е създаването на формата С5+1, т.е. петте централноазиатски страни и Вашингтон. Засилен интерес демонстрира и ЕС – чрез серията от конференции на високо ниво, посветени на взаимосвързаността между Европейския съюз и Централна Азия „Глобални врата“, назначаването на специален представител за отношенията с региона, приемането от Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) на стратегия за Казахстан за периода 2022-2027 г.
Сред основните причини за нарасналия интерес на Евросъюза към Централна Азия е геологичното богатство на региона, особено редките земни елементи, ключови за редица съвременни технологии, както и демографския му потенциал с многобройно и младо население.
Активно в този район стъпва и географски сравнително близката Индия, която внимателно следи ситуацията в Афганистан и Пакистан.
Действията на Русия, Китай, ЕС, САЩ, Турция и ОТД в Централна Азия превръщат района в зона на тяхна конкуренция в сферите на икономиката, енергетиката, културата, полезните изкопаеми. Този интерес обаче дава на регионалните страни повече възможности за диверсификация на техните вънополитически и външноикономически връзки и шанс да се възползват от някога периферното си географско разположение, което се превръща във все по-централно за световната геополитика.
автор: Мариян Карагьозов