Тунис е истински гигант в производството на зехтин, като се очаква за сезона 2025/2026 г. да заеме второто място в световен мащаб. Парадоксално обаче, докато маслиновите горички покриват страната, името на Тунис почти не присъства върху етикетите в международните супермаркети.
Тази невидимост е резултат от усталял бизнес модел: по-голямата част от продукцията се изнася на едро, за да бъде бутилирана под чужди марки в Испания, Италия и САЩ. Благодарение на разхлабените правила на ЕС, много производители използват общи формулировки за „смес от зехтини“, което ефективно заличава произхода на суровината и превръща Тунис в анонимен доставчик.
Корените на този проблем са дълбоки и политически. Икономисти посочват, че това е наследство от колониалното минало под френско управление, което е наложило ролята на бившите колонии като източници на евтини суровини, а не на премиум продукти. Този модел ограничава контрола на местните производители върху веригата на стойността и поддържа ниските цени.
Реалността за фермерите е сурова – липсата на съвременни документи за собственост затруднява финансирането, което ги принуждава да продават реколтата си предварително на ниски цени. Още по-трагична е съдбата на сезонните работници, главно жени, които често рискуват живота си в т.нар. „камиони на смъртта“ при транспортиране до маслиновите горички.
В отговор на това се появява ново поколение предприемачи, които се стремят да „деколонизират“ търговията. Марки като KAÏA, основана от Сара Бен Ромдан, заедно с други бутикови производители като Les Moulins Mahjoub и Domaine Fendri, променят разказа. Те залагат на най-високото качество и директен достъп до луксозни пазари.
Днес зехтинът KAÏA се открива в най-престижните магазини като Harrods и Selfridges, както и в ресторанти с мишленови звезди. Освен имиджа на страната, този модел носи и социална промяна, като осигурява равно заплащане за жените и доказва, че тунизийският зехтин заслужава да бъде разпознаван като един от най-добрите в света.