В един свят, където информационният поток е безграничен и културният обмен е ежедневие, защитата на националния език звучи като благородна кауза. Именно под този флаг неотдавна Народното събрание прие на първо четене законопроект, целящ да опази българското слово от „чужди влияния“. Инициативата, дело на партия „Възраждане“, събра внушителна подкрепа, но повдигна повече въпроси, отколкото даде отговори относно истинското разбиране за език и неговата същност.
В центъра на дебата застана лидерът на „Възраждане“, който, на специален брифинг, се опита да разясни сложните нюанси на превода, транслитерацията и официалния език. Забележително откритие в този „урок по езикознание“ беше твърдението, че надписът „National Assembly“ върху сградата на българския парламент е грешен, тъй като „national“ не означавало „народно“. Този буквалистичен подход обаче пренебрегва основния принцип на превода – предаването на смисъл, а не на дословна еквивалентност на думите. Всъщност, „National Assembly“ е утвърденото и конституционно закрепено английско наименование на българския парламент от де десетилетия.
Още по-смела беше тезата, че чуждоезиковите надписи по държавните институции създават „двуезичие“, което застрашава статута на българския като единствен официален език. Ако следваме тази логика, тогава английските версии на правителствени уебсайтове или указателните табели за туристи на летищата би трябвало да бъдат обявени за конституционен проблем. Истината е, че официалният език на една държава се дефинира от нейната Конституция и закони, а не от броя на табелите, предназначени да улеснят чуждестранните посетители.
Примери от други европейски държави, като Франция с нейния закон „Тубон“ за защита на френския език, също бяха цитирани, но по превратен начин. Френското законодателство не само не забранява чуждоезиковите преводи, но в определени случаи изрично изисква публичните надписи да бъдат поне на два чужди езика. Това показва, че достойнството на един език не се губи, когато до него стои превод. Аргументът, че в ерата на изкуствения интелект и смартфоните чужденците сами могат да си превеждат, звучи иронично, идвайки от законодатели, които искат държавно регулиране на езиковата среда.
Парадоксално е, че в този пламенен дебат за защитата на българския език, същинските проблеми остават встрани. Качеството на преподаване, функционалната неграмотност, неспособността на учениците да разбират прочетеното и общата несъстоятелност на публичната реч – това са истинските предизвикателства пред българското слово. Вместо да се фокусира върху тях, законодателният патос се съсредоточава върху това на какви букви трябва да бъдат изписани табелите.
Кирилицата е безспорно важна част от българската културна идентичност, но тя е писменост, а българският език – жива система от значения и правила. Едното не е тъждествено на другото. Българският език няма да престане да бъде такъв, ако името „София“ бъде изписано като „Sofia“, нито пък английският ще стане официален език на България, ако институциите предложат превод за чужденците. Езикът се опазва не с ограничения, а с владеене, качествено образование и прецизно използване на думите от всички, особено от публичните личности.
В крайна сметка, българският език е преживял векове и множество изпитания и вероятно ще преживее и поредния опит да бъде „защитен“ от политиците. Истинската опасност обаче е друга: когато неразбирането на основни езикови концепции се превърне в закон, това може да застраши не езика, а самото значение на думи като „превод“, „официален“ и „закон“. Може би е време да осигурим на законотворците възможност да научат разликата между тях, преди да се заемат с „опазването“ на националното ни богатство.