В България, където Конституцията гарантира правото на гражданите на здравеопазване и социални услуги, а държавата е обявена за социална, реалността често е жестока и далеч от идеалите. Дълбоко в системата се крият „паразитни разходи“, които не само подкопават основите на общественото благосъстояние, но и създават благодатна почва за корупция, превръщайки здравето и социалната подкрепа във второстепенни грижи.
Фундаменталният проблем е, че здравеопазването функционира на грешна база. Финансовият недоимък е хроничен, особено в доболничната помощ и някои болнични сектори. Клиничните пътеки са крайно недостатъчни, което води до липса на оборудване и кадри. В резултат на това държавните институции успешно прехвърлят отговорността си, оставяйки общините и гражданите да се справят сами.
Варна е ярък пример за тази системна агония. Специализираната болница по акушерство и гинекология, Тубдиспансерът, ДКЦ-тата и дори Онкологичната болница са принудени да търсят дофинансиране от Община Варна. Това означава, че варненци, чрез общинския си бюджет, плащат за услуги, които би трябвало да са адекватно осигурени от държавата. Средствата по клинични пътеки и договори просто не покриват нуждите.
На фона на тази криза, предложенията за оптимизация се сблъскват с неразбиране. Медицинският университет във Варна от години предлага да поеме управлението на АГ-болницата и други лечебни заведения, разполагайки с необходимите кадри и ресурси. Парадоксално, Общинският съвет и Общината последователно отхвърлят тази инициатива, без да изтъкват сериозни аргументи, обричайки на несигурност хиляди пациенти и медицински специалисти.
Проблемите не спират до здравеопазването. Секторът на социалното подпомагане е в аналогично тежко положение. Вместо да получават адекватна подкрепа, потребителите на социални услуги и техните доставчици често са подлагани на упреци. Бюджетите на общините не достигат дори държавните стандарти. Във Варна, например, държавният стандарт за потребител на услуги в Центрове за социална рехабилитация и интеграция е 4921 евро годишно, докато общинският бюджет осигурява едва 3622 евро – разлика от над 35%, която задълбочава неравенството и ощетява най-уязвимите слоеве от населението.
Необходимо е незабавно да се предприемат решителни действия. Системите на здравеопазването и социалните ангажименти са на ръба на колапса. Време е с остър нож да се пресекат тези „паразитни разходи“ в бюджетите и да се пренасочат средствата към хората, и то най-вече към тези, които имат най-голяма нужда. Само така може да се възстанови доверието в институциите и да се осигури достоен живот за всеки гражданин.