Европейският съюз направи важна стъпка в своята санкционна политика, удължавайки ограничителните мерки срещу Русия за безпрецедентен тригодишен период. Решението, взето на 22 септември, цели да засили натиска върху лица и организации, които Брюксел смята за отговорни за подкопаване на териториалната цялост и суверенитета на Украйна. Тази на пръв поглед единна позиция обаче криеше сериозни вътрешни разногласия, особено по отношение на съдбата на двама знакови руски бизнесмени.
Докато над 3000 физически и юридически лица остават под ударите на ЕС – със замразени активи, забрани за пътуване и ограничения за достъп до финансови ресурси – фокусът на дипломатическата драма падна върху Михаил Фридман и Алишер Усманов. За разлика от предишни удължавания, които обикновено бяха за шест месеца, сегашният тригодишен мандат подчертава дългосрочния ангажимент на Съюза, но изключенията предизвикаха буря от реакции.
Именно изваждането на Фридман и Усманов от общия европейски санкционен списък се оказа ябълката на раздора. Дипломатически източници разкриха, че Словакия е настоявала за премахването им, а Франция е подкрепила Алишер Усманов. Първоначално Латвия твърдо блокираше решението, отказвайки да приеме отпадането на олигарсите, което заплашваше да провали цялото удължаване на санкциите срещу Русия.
В крайна сметка Рига отстъпи, прилагайки т.нар. „конструктивно въздържане“, което позволи на ЕС да постигне така необходимото единодушие. Цената на този компромис обаче беше висока и предизвика гневна реакция от Киев. Президентът Володимир Зеленски нарече отслабването на санкциите „самоубийствено и контрапродуктивно“, подчертавайки, че е „аморално“ да се позволява на руския бизнес да процъфтява, докато Кремъл финансира войната.
Украинският външен министър Андрий Сибига също не скри разочарованието си, заявявайки, че с това решение „Москва празнува“. Той призова отделните европейски столици да предприемат собствени мерки, за да не допуснат руските олигарси да избегнат отговорност. Латвия бързо откликна на този призив, налагайки национални финансови ограничения и забрана за влизане в страната за Усманов и Фридман, демонстрирайки, че европейското единство може да има различни нива на приложение.
Този случай е ярък пример за сложния баланс между геополитическите интереси, вътрешноевропейската политика и моралните съображения в един конфликт. Докато основният санкционен режим остава в сила за хиляди други, прецедентът с Фридман и Усманов показва, че дори в най-твърдите решения на ЕС може да има „вратички“ и че единството на континента понякога се постига с цената на значителни компромиси, които не винаги са добре приети от потърпевшите страни.