Иронично е, когато творецът използва конкретен източник за вдъхновение, но крайният резултат разочарова самия автор на този източник. Точно това се случи с Емили Уилсън, професор по класически науки, чийто превод на „Одисея“ от 2017 г. послужи като основа за сценария на Кристофър Нолан. Въпреки че режисьорът е разчитал на нейния труд, Уилсън не крие скептицизма си към начина, по който древногръцката класика е пречупена през кинематографичния му поглед.
Основният проблем според Уилсън е липсата на метафизичния елемент, който е в сърцевината на поемата на Омир. Отсъствието на божества като Зевс и Посейдон в сюжета на филма е оставило празно пространство, което според нея е неоправдано. Освен това тя посочва идеологически разминания в посланията на лентата, която едновременно се опитва да осъди войната, но в същото време изглежда разкъсвана от страха пред физическото съревнование.
Критиката се простира и към развитието на персонажите. Макар Нолан да е отделил значително повече време и пространство за образа на Пенелопа в сравнение с оригинала, Уилсън определя резултата като „плосък“. Според нея този подход лишава зрителя от възможността истински да повярва в дълбочината и автентичността на брака между Одисей и неговата съпруга, превръщайки емоционалната връзка в нещо повърхностно.
Интересен е парадоксът около „модернизирането“ на историята. Докато Нолан е критикуван от консервативни кръгове за съвременния си кастинг, Уилсън забелязва, че някои сцени – като тази с кучето Аргос – са преработени така, че да се впишат в съвременната чувствителност, въпреки че оригиналът на Омир вече съдържа подобен емоционален заряд. Самата Уилсън също е подложна на критики за своя феминистки подход към превода, като например замяната на обидни термини с по-неутрални думи, с цел да направи текста по-достъпен за съвременния читател.
В крайна сметка Уилсън смята, че Нолан е паднал в капана на желанието да вмести твърде много елементи в един филм, като при това е пренебрегнал фундаментални теми, които правят „Одисея“ вечна. Въпреки тези забележки, тя остава прагматична и насърчава хората да гледат продукцията на голям екран, признавайки, че филмът е ангажиращ, дори и да не е литературно верен.