Когато държавата погледне към банковите сейфове с идеята да запълни бюджетни дупки, резултатът рядко е само „справедливост“. Управителят на Българската народна банка, Димитър Радев, излезе с професионален анализ, който сваля розовите очила на политическите обещания. Според него, това, което днес се предлага като данък върху „свръхпечалбата“, в действителност е директно посегателство върху устойчивостта на финансовата ни система. Печалбите на банките не са просто цифри в балансите, а основният щит, който гарантира, че кредитирането няма да спре при следващия икономически трус.
Една от най-големите клопки в предложението е изборът на референтен период. Сравняването на очакваните печалби с тези от кризисната 2020 г. е като да сравняваш здравето на възстановяващ се пациент с това в разгара на болестта. През последните години банковият сектор претърпя огромни структурни промени, разшири портфейлите си и пое нови рискове. Да се обяви нормалното икономическо възстановяване за „извънреден приход“ е по-скоро счетоводен трик, отколкото сериозен икономически анализ на реалната рентабилност.
Най-притеснителният аспект обаче е кой в крайна сметка ще плати сметката. Макар данъкът формално да се събира от финансовите институции, неговата икономическа тежест неизбежно се прехвърля върху крайния потребител. Това може да означава по-високи лихви по ипотечните и потребителските кредити, по-строги изисквания за одобрение и по-неизгодни условия за депозитите. Вместо да „накаже“ банките, държавата рискува да оскъпи финансовия ресурс за всяко домакинство и да ограничи възможностите за инвестиции на малкия и средния бизнес.
Димитър Радев обръща внимание и на един често пренебрегван парадокс: банките са основните купувачи на държавни ценни книжа. Ако техният капитал бъде изкуствено ограничен, те ще имат по-малко ресурс да финансират самата държава. Резултатът? Правителството може да бъде принудено да плаща по-високи лихви по своите заеми. Така временният приход в хазната от новия данък рискува да бъде „изяден“ от дългосрочните разходи за обслужване на държавния дълг – класически пример за икономическа недалновидност.
Опитът на страни като Унгария показва, че подобни извънредни намеси водят до пазарни изкривявания, които след това се налага да бъдат поправяни с публични средства. България, на прага на пълната интеграция в еврозоната, не може да си позволи такава несигурност. Непредвидимите данъчни промени плашат инвеститорите и подкопават доверието в стабилността. Когато фискалната политика започне да работи срещу правилата за натрупване на капиталови буфери, икономиката става далеч по-уязвима при неблагоприятни сценарии.
В крайна сметка, дебатът не трябва да бъде за това колко пари могат да бъдат иззети днес, а каква ще бъде цената за икономическия растеж утре. Без задълбочена оценка на последиците върху инвестициите и потреблението, всяко решение би било хазарт с бъдещето. Икономическата логика изисква предвидимост и дисциплина, а не популистки жестове, които в дългосрочен план правят страната ни по-бедна и по-несигурна за бизнеса и гражданите.