Всяка година на 15 септември училищните дворове в България оживяват от детски смях и празнични букети. Тази емблематична дата, превърнала се в символ на новото начало и жаждата за знания, не е плод на случайност. Тя е наследство от един визионер, който преди повече от век дръзва да преобрази родното образование по европейски образец – Стоян Омарчевски.
Преди неговите мащабни реформи, учебният процес е бил силно обвързан със земеделския цикъл, като занятията са започвали чак на Димитровден и са приключвали на Гергьовден. Като министър на народното просвещение, Омарчевски прекъсва тази традиция, за да синхронизира страната ни с модерния световен ритъм. Неговият внук, проф. Александър Марчев, споделя, че дълги години името на този велик реформатор е било обвито в принудително мълчание заради политическата конюнктура преди 1989 година.
Приносът на Омарчевски далеч не се изчерпва само с календара. Той е човекът, който въвежда задължителното основно образование и инициира изграждането на над 1100 училища в цялата страна. Под негово ръководство се ражда и т.нар. „Омарчевски правопис“, който опростява българския език чрез премахването на крайното „Ъ“ и въвеждането на ясни правила за употребата на предлозите „със“ и „във“ – норми, които следваме и до днес.
Личната история на реформатора обаче е белязана и от тежки загуби. По време на разрушителните бомбардировки над София, домът му е изпепелен, а заедно с него изгаря и една от най-богатите частни библиотеки в България. В пламъците изчезва безценен архив, включващ кореспонденция с Алберт Айнщайн и книги с лични автографи от най-големите български творци на епохата.
Въпреки монументалното си дело, включващо установяването на Деня на народните будители и идеята за Алеята на бележитите българи в Борисовата градина, Стоян Омарчевски все още няма свой паметник. Докато портретът му стои в Народното събрание, а столично училище носи неговото име, физическото му присъствие в градската среда остава празнина, която тепърва предстои да бъде запълнена.