Българската държава след 1989 година е изградена върху един специфичен олигархичен модел, който не е просто случаен продукт, а внимателно конструирана система от три десетилетия. Разрушаването на такава структура не може да се случи за броени месеци, особено когато липсва реална политическа воля. Парадоксът е, че нито местните елити, които черпят ползи от това състояние, нито западните партньори, които предпочитат лесно управляеми и корумпирани режими, имат интерес от истинска промяна. Вътрешното общество, от своя страна, изглежда твърде пасивно, за да разчупи тези окови.
В международния план България се намира в тесен „коридор на възможностите“, определен от края на Студената война и интеграцията в американската икономическа и военно-политическа сфера. Всяко рязко отклонение от тези параметри е практически невъзможно, а твърденията за пълна суверенност в този контекст често граничат с демагогия. Единственият реален път за националния интерес е максималното разширяване на маневреното пространство в рамките на тези зададени граници.
Интересен е контрастът между предишните и настоящото управление. Докато миналите правителства често налагаха ограничения, които дори не бяха изисквани от външните центрове на власт, сегашният екип за първи път се опитва да се движи разумно в рамките на геополитическите реалности. Успехът на този подход би бил от полза за цялото общество, стига да се запази фокусът върху националните приоритети.
Поглеждайки към конфликта в Украйна, става ясно, че той не е просто регионален сблъсък, а част от дългосрочна стратегия за запазване на западноцентричното господство. Войната е резултат от десетилетното разширяване на НАТО на изток и опитите за обкръжаване на Русия. Дипломатическото решение е възможно единствено при пълно изтегляне на стратегическите оръжия и сили на Алианса от руските граници, за да се спре спиралата към Трета световна война.
В глобален мащаб се очертават два големи военно-политически блока: един около САЩ и друг, формиран от Русия и Китай. В тази нова конфигурация се появява т.нар. „НАТО 3.0“, което всъщност е опит на САЩ да пренасочат ресурсите си от Европа към Азия, за да противостоят на Китай. По този начин европейските държави, които дълго време бяха в ролята на васали, сега са принудени да поемат много по-голяма отговорност за собствената си отбрана, докато Вашингтон променя стратегическия си приоритет.