България преживява истински бум в сектора на системите за съхранение на енергия, но този прогрес се сблъсква с една абсурдна административна бариера. Докато капацитетът на страната за съхранение на електроенергия е скочил от почти нула до впечатляващите 8,6 GWh само за две години, инвеститорите са принудени да се борят с тежести, които в съседните държави просто не съществуват в такъв мащаб.
Сравнението с Румъния е шокиращо и разкрива дълбока диспропорция. Българските компании плащат такса за индустриални батерии от около 2,81 евро на килограм, докато в Румъния тази сума е едва 0,20 евро. Тази 14-пътна разлика не е просто цифра в сметката, а сериозен удар по конкурентоспособността на местния бизнес в момент, когато България се стреми да бъде лидер по темпове на развитие на енергийни мощности в Европа.
Проблемът не е само в сумата, но и в начина на изчисляване. В момента се наблюдава тенденция таксата да обхваща цялото оборудване – от контейнери и кабели до климатизационни системи, вместо да се фокусира върху реалните батерийни клетки. Българската асоциация на електротехниката и електрониката (БАСЕЛ) настоява за логичен подход: такса от 0,30 евро на килограм, която да се начислява единствено върху теглото на самите батерийни модули.
Паралелно с това се очертава и проблем с „сивата зона“. Докато коректните фирми носят тежките финансови тежести, други оперират в сянка, без да декларират или плащат дължимите такси. Това създава нелоялна конкурентна среда. Решението, което се предлага, е засилен контрол от страна на регионалните инспекции по околната среда и водите (РИОСВ), за да се гарантира, че всеки участник на пазара играе с еднакви правила.
Бюрокрацията обаче се оказва по-бавна от технологичния напредък. Последните промени в Наредбата за държавните продуктови такси излязоха с тримесечно закъснение, а най-критичният въпрос – таксите за батериите – просто бе премахнат от крайния вариант и оставен за „бъдещи промени“. Тази неяснота създава опасна предвидимост за инвеститорите, които трябва да планират проекти с милионни стойности.
В крайна сметка, екотаксите трябва да бъдат инструмент за опазване на природата и рециклиране, а не скрит данък, който задушава зелената трансформация. За да достигне прогнозната мощност от 5000 MW до края на 2026 г., България се нуждае от справедливи правила, които да насърчават инвестициите, вместо да ги оскъпяват изкуствено.