Свищов някога бе дом на един от най-мощните индустриални центрове в Северна България. „Свилоза“, символ на целулозното производство с над половин век история, днес прилича повече на паметник на миналото, отколкото на работещо предприятие. От времената на своя разцвет, когато хиляди хора са намирали препитание там, до днешното мълчание на машините пътят бе стръмен и болезнен.
В момента бъдещето на завода виси на косъм, а съдебните зали във Велико Търново се готовят да произнесат присъдата по делото за несъстоятелност на „Свилоцел“ ЕАД. Списъкът с кредитори е дълъг – от големи банкови институции като ОББ и УниКредит Булбанк до държавни органи и частни доставчици на дървесина, които останаха без своите пари.
Най-тежката цена обаче платиха хората. Масовият отлив на кадри е стряскащ – от близо 500 служители са останали едва няколко десетки. Работниците, които години наред са изграждали мощността на завода, се сблъскаха с месеци без заплати и пълна безнадеждност, което принуди почти всички да потърсят работа на друго място.
Парадоксът на кризата се крие в контраста между дълговете и разкоша. Докато собственикът Красимир Дачев твърди, че разпродава личното си имущество за покриване на задълженията, в бившата столова на завода е разположен ретро музей с луксозни автомобили. Личните дългове на собственика, достигнали милиони евро, правят шансовете за възраждане на предприятието почти нулеви.
Сривът на „Свилоза“ не е просто локална трагедия, а знак за системния упадък на целулозната индустрия в България. След затварянето на завода на „Монди Стамболийски“, страната губи своите стратегически производствени мощности, оставяйки след себе си празни цехове и стотици семейства в несигурност.