Кристофър Нолан може и да е виждал в превода на Емили Уилсън път към истинския дух на Омир, но за самата професор по класически науки резултатът на екрана е всичко другото освен вдъхновяващ. Парадоксът е огромен: режисьорът публично признава, че работата на Уилсън е помогнала за изграждането на образа на Одисей, но тя отговаря с безпощадна критика, определяйки сценария като „крайно слаб“.
В своя анализ за „London Review of Books“ Уилсън не пести думи, сочейки, че филмът страда от фатална липса на емоционална, политическа и етична дълбочина. Според нея Нолан е попаднал в собствения си капан на грандиозността – докато визуалните ефекти, гигантите и експлозиите са впечатляващи, човешкият елемент е напълно пренебрегнат, оставяйки героите недоразвити и повърхностни.
Критиката на Уилсън се простира и до най-дребните детайли. Тя обвинява режисьора в използването на „евтини трикове“ за разказване на историята и подчертава липсата на убедителна мотивация за действията на персонажите. Дори липсата на секссцени и „ужасната“ визия на храната във филма се превръщат в аргументи срещу автентичността на тази адаптация.
Това не е първият път, в който академикът изразява недоволство. Преди това тя определи образа на Пенелопа като твърде плосък, макар тогава да е била по-внимателна в изказа си. Днес обаче Уилсън е категорична: тя би се срамувала, ако беше имала каквото да е участие в писането на този сценарий.
Въпреки интелектуалния разгром от страна на специалистите, публиката изглежда има коренно различно мнение. „Одисея“ се превърна в истински бокс-офис хит, бързо възвръщайки инвестициите на студиото и генерирайки огромни печалби. Така се очертава класическият конфликт между академичния стандарт за качество и масовото желание за визуално зрелище.