Търновската конституция често е представена в учебниците като символ на прогрес и модерност за XIX век. Истината обаче е, че нейният първи опит за прилагане бе болезнен и кратък, продължавайки едва две години. Това, което изглеждаше като железен гарант за свободи, се оказа крехко пред амбициите на един монарх и променящата се геополитика на времето.
В центъра на този политически сблъсък стои княз Александър Батенберг. Той не пожела да бъде просто формален глава на държавата, ограничаван от парламентарните механизми на Либералната партия. Напрежението между монарха и либералите, които държеха властта, стана неизбежно. Въпреки първоначалната съпротива на Русия, която дълго време подкрепяше конституционния ред, всичко се променя с възкачването на цар Александър III. Новият руски владетел носи със себе си реакционен дух, който дава „зелена светлина“ на Батенберг да пренареди управлението в България по своя liking.
Планираният преврат не бе дело на случайността, а на прецизна организация. Ключова фигура тук е генерал Казимир Ернрот – човекът, който съчетава военната сила с вътрешната администрация. Под неговия диктат и с подкрепата на руските съветници, Батенберг успява да свали правителството на Петко Каравелов и да разраспусне Народното събрание. Резултатът е шокиращо бърз: на 1 юли 1881 г. в Свищов, свиканото Велико народно събрание за едва два часа гласува суспендирането на Основния закон и предоставя на княза извънредни пълномощия за следващите седем години.
Този период на едноличен режим обаче не издържа дълго. Парадоксално е, че съдбата на българската демокрация тогава се решава не само в София, но и чрез железопътни проекти. Спорът между Австро-Унгария и Русия за това дали линията Виена – Цариград или връзката София – Русе трябва да бъде приоритет, разтърсва съюзите, които подкрепят режима на Батенберг. Когато големите сили се разминават в интересите си, опората на княза започва да се руши.
Вътрешнополитическият пейзаж също се променя драстично. Либералната партия се разцепва – част от нея, водена от Драган Цанков, приема новия ред, докато крилото на Каравелов остава непримиримо. Консерваторите пък напълно изчезват от политическата сцена. В крайна сметка, през юни 1884 г., с възвращането на правителството на Каравелов, конституционните промени се анулират фактически, а по-късно, през 1886 г., това става и формално.