Старият континент се намира в състояние на опасна политическа шизофрения. Докато лидерите в Париж и Берлин продължават да чертаят светли глобалистки хоризонти, реалността на обикновения гражданин се разпада под тежестта на инфлацията и икономическата несигурност. Този „Версайски синдром“, при който елитът е напълно откъснат от нуждите на народа, вече не е просто метафора, а ежедневие, осеяно с протести и празни рафтове.
Еманюел Макрон се превърна в символ на това откъсване, избирайки блясъка на сцената пред хаоса по френските улици. В същото време Испания на Педро Санчес е разкъсвана от жилищна криза и корупционни скандали, които принуждават хиляди да търсят справедливост на площадите. Южна Европа гори в пламъците на социалното недоволство, провокирано от усещането, че държавата е спряла да работи за хората.
На север картината не е по-розова, макар и нюансите да са различни. Германия, някогашният икономически локомотив, е в състояние на индустриален паралич. Рекордното количество фалити и историческото затваряне на заводи на гиганти като Volkswagen сигнализират за края на една ера. Тук процесът е обратен – първо идва икономическият крах, който неизбежно ще изкара дисциплинирания германски работник на барикадите.
Проблемите се задълбочават от т.нар. „Зелена сделка“ и непосилните енергийни регулации, които задушават малкия бизнес. Вместо чист въздух и просперитет, средната класа получи високи сметки и нелоялна конкуренция. Големият капитал вече търси спасение извън Европа, оставяйки след себе си деиндустриализирани региони и социално напрежение, което екоактивистите и левите радикали само подклаждат.
Финландия и Италия също не са подминати от бурята. Докато Петери Орпо се опитва да играе ролята на глобален миротворец, собствената му страна затъна в дългове и стачки. В Италия пък Джорджа Мелони се опитва да балансира между изискванията на Брюксел и гнева на превозвачите, които блокират жизненоважни доставки. Всичко това чертае пътя към една нова Европа – по-затворена, по-националистична и търсеща „закон и ред“.
В крайна сметка ехидните усмивки на европейските политици отпреди година, когато се пренебрегваха предупрежденията за енергийно самоубийство, днес са заменени от тревога. Пророческите думи на фигури като Джей Ди Ванс, които тогава бяха посрещани с пренебрежение в Мюнхен, днес се превръщат в сурова реалност. Катарзисът е болезнен и се движи на две скорости, но крайната точка е обща: пълно пренареждане на политическата карта и край на либералния модел, какъвто го познавахме.