В продължение на три десетилетия западният финансов елит живееше в състояние на блажена сигурност. След падането на Желязната завеса страхът от алтернативна икономическа система изчезна, а с него и нуждата богатите да споделят плодовете на прогреса с останалата част от обществото. Този период на необуздан капитализъм обаче е към своя край, а причината е изгряващата на Изток суперсила, която играе по коренно различни правила.
Финансовият парадокс на Китай е най-ясното доказателство за това разместване на пластовете. От 2007 г. насам китайската икономика е пораснала цели пет пъти, но основният индекс в Шанхай остава с близо 40% под тогавашния си връх. Това е огледален образ на ситуацията в САЩ – там икономиката пълзи, но борсите чупят рекорди, защото капиталът успява да заграби по-голям дял от общата баница. В Китай обаче печалбата за акционера просто не е приоритет на системата.
Къде тогава отиде този колосален растеж? Отговорът се крие в най-мащабната социална трансформация в историята: 800 милиона души са извадени от крайната бедност, а средната класа вече наброява 400 милиона души – повече от цялото население на Съединените щати. Вместо в дивиденти, средствата бяха инвестирани в повишаване на реалните заплати и инфраструктура, превръщайки Китай от страна на „евтиния труд“ в индустриален център с висока добавена стойност.
Случаят с Джак Ма и Ant Group беше болезнено напомняне за това кой всъщност държи властта в Пекин. Когато най-богатият човек в страната си позволи да критикува регулаторите, неговото рекордно IPO беше спряно за часове, а самият той изчезна от публичното пространство за месеци. Посланието към милиардерите беше пределно ясно: богатството е позволено само докато служи на обществените и държавните цели. Тази „политическа каишка“ върху капитала е нещо, което западните елити не са виждали от десетилетия.
Този нов „политически капитализъм“ вече принуждава западните държави да променят курса си. За пръв път от 40 години виждаме глобално споразумение за минимален корпоративен данък от 15% и сериозни дискусии в Г-20 за облагане на свръхбогатите с поне 2% годишно. Обосновката във Вашингтон и Брюксел е винаги една и съща – необходимостта да се конкурират с Китай. Страхът, че западният работник може да погледне към източния модел, кара елитите отново да започнат да „делят баницата“.
Бъдещето на богатите извън Китай изглежда несигурно в три възможни сценария. Първият е завръщането на силната социална държава под натиска на конкуренцията. Вторият е край на ерата на офшорните райове, тъй като новият хегемон налага свои правила върху финансовите потоци. Третият е свят, разделен на два блока, където милиардерите ще бъдат притиснати между външната конкуренция и вътрешното недоволство на своите избиратели. И в трите случая, ерата на безконтролното трупане на богатство изглежда приключва.