В 23:30 часа на 11 ноември 1952 г. в стените на Софийския централен затвор се затваря една от най-мрачните глави в историята на българската религия. Четирима мъже – епископ Евгений Босилков и свещениците Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков – са екзекутирани при пълно мълчание. Те не бяха шпиони или заговорници, както твърдяше пропагандата, а жертви на идеологическа машина, която не търпише никаква лоялност, разположена извън границите на Москва.
За комунистическата власт след 1944 г. Католическата църква се превърна в „удобен враг“. Нейната международна структура и пряката връзка със Светия престол бяха интерпретирани като политическа заплаха. Режимът методично започна да разкъсва тъканта на общността: затваряне на училища през 1948 г., прекъсване на дипломатическите отношения и засилен надзор от Държавна сигурност. В рамките на една единствена година „вражеският контингент“ по католическа линия бе раздут от 70 на цели 400 души, което показва целенасоченото търсене на жертви.
Зад кулисите на тези репресии стоеше директивата на Вълко Червенков, който изрично нарежда на органите на сигурността да „не се спират пред нищо“. Целта беше създаването на изкуствен процес с „противопапско острие“. Така в затвора попаднаха хора като епископ Босилков – високообразован богослов с международно признание и авторитет, който обединяваше вярващите, и представителите на Ордена на успенците, чиято основна мисия беше просвещението и философията, а не политическите интриги.
Съдебният процес от септември 1952 г. беше по-скоро театрално представление, отколкото търсене на истината. Пред съда бяха изправени 40 души, а обвиненията за тероризъм и чужда намеса бяха подкрепени с подхвърлени радиостанции и златни монети. Резултатът беше предрешен: общо 405 години затвор и четири смъртни присъди. Трагедията се разпроستر до смъртта на отец Фортунат Бакалски от изтезания и затворническия край на епископ Иван Романов.
Ударът срещу църквата не беше само физически, но и икономически. През март 1953 г. режимът конфискува 188 имота, за да лиши общността от материална основа за независимо съществуване. Това бе опит за пълно изтриване на една институция, която държавата не успя да подчини. Тези хора знаеше, че редът им за арест наближава, но приеха съдбата си с достойнство, оставайки верни на убежденията си до последния дъх.
Днес, десетилетия след разстрелите, истината е възстановена. Папа Йоан Павел II провъзгласи четиримата мъже за блажени, признавайки ги за мъченици на вярата. Историята им остава суров урок за това какво се случва, когато държавата приравни духовната принадлежност с държавна измяна. Ноемврийската нощ от 1952 г. не успя да унищожи църквата; тя само превърна нейните лидери в символи на вечната борба за свобода на съзнанието.