В съвременната политическа игра често се наблюдава един и същ механизъм: когато липсват нови факти, на сцената се завръщат стари внушения. Ивайло Мирчев, съпредседател на „Да, България“, отново заложи на тезата за огромната разлика между доходите и имуществото на Делян Пеевски, твърдейки, че тя надхвърля 100 милиона лева. Проблемът обаче е, че тази цифра не е плод на разследване, а на странна аритметика.
Разковникото на този „финансов скандал“ е елементарен. В декларациите на Пеевски фигурира вземане от дивиденти в размер на около 19 милиона лева. Тъй като законът изисква всяка година да се декларира текущото състояние на активите, тази сума присъства многократно. Вместо да се разбере, че става въпрос за един и същ актив, който просто не е изплатен, Мирчев и неговите колеги просто събират сумата за всяка година. Така 19 милиона се превръщат в митичните 157 милиона – логика, която би била смешна, ако един човек, притежаващ един апартамент, се считаше за собственик на десет такива само защото го декларира в продължение на десетилетие.
Този фокус с числата не е случаен, а изглежда като опит за отклоняване на вниманието от собствените проблеми на Мирчев. В последно време името му се свързва с редица неприятни епизоди – от сблъсъка с куриер на Glovo, който предизвика обществено възмущение, до обвинения в кадрови натиск и опити за назначаване на партийни кадри на ключови позиции в държавните структури.
Не е единствено с числата, че се опитва да впечатли публиката. Припомняме си и странния сигнал за проверка на всички българи, пътували до Дубай в едни и същи периоди с Пеевски, за да се види дали са участвали в обществени поръчки. Това предложение звучи по-скоро като политическа сатира, особено предвид факта, че Пеевски не заема пост в изпълнителната власт и не разполага с правомощия за възлагане на такива поръчки.
Публичният образ на Мирчев претърпя сериозна ерозия – от борца срещу задкулисието и емблематичните кадри от Росенец, той се превърна в фигура, обвинявана в точно това, с което се бореше: задкулисно влияние и апаратни игри. Колкото повече се натрупват въпросите към него, толкова по-често се появява името на Пеевски като удобен „гръмоотвод“.
В крайна сметка, когато политическата пропаганда се опитва да замени математиката, доверието на гражданите страда най-много. Повторението на една и съща, вече опровергана история, не е борба за истината, а стратегия за политическо оцеляване, която разчита на това, че зрителят няма да провери сметките.