Съвременната политическа арена в България отново се сблъсква с трудния въпрос за отношенията с Русия. Неформалното сдружение „Форум за демократично действие“ настоява за строга позиция на София, подкрепяйки санкциите на ЕС срещу руския патриарх Кирил. Причината е открита подкрепа на духовния водач за агресията срещу Украйна, която той определя като „свещена война“. Контрастът е остър, тъй като правителството на Румен Радев е изразило желание патриархът да остане извън новите санкционни списъци, което предизвиква обвинения в морално падение и политическо двуличие.
Това напрежение не е ново, а по-скоро е ехо от събитията през 2018 г., когато визитата на патриарх Кирил се превърна в дипломатически сблъсък. Тогава руският патриарх изрази недоволство от факта, че България признава приноса на неруски нации – финландци, поляци и украинци – за българското Освобождение. Реакцията на президента Радев бе рязка, като той подчерта, че гостът е дошъл като духовен водач, но си е тръгнал като политик. В същото време в руските медии прозвучаха обидни квалификации, наричащи българите „неблагодарници“, а българския държавен глава – „продажник“.
Анализът на историята показва, че идеята за „вечното братство“ често е била само красива фасада. Дори в далечното минало, като при похода на княз Светослав Киевски през 969 г., Русия е оставила България разнебитена и уязвима. По-късно, след Освобождението, се опитват да ни налагат неизгодни икономически планове за железопътни линии, а руски officials са заемали ключови министерски постове, което е будило опасения за превръщането на страната в колония.
Един от най-ярките примери за имперските амбиции е отношението към Съединението от 1885 г. Докато руският печат публично се радваше на събитието, император Александър III в частност го осъди. Той не желаеше силна и независима България, тъй като това би попречило на основната руска цел – завладяването на Константинопол. Това противоречие е довело до опити за преврат през 1886 г. и груби ултиматуми от страна на генерал Каулбарс, който е действал като рупор на императорската воля, подкрепен от военни кораби във Варна.
Кулминацията на тези противоречия се достига по време на Балканските войни и Първата световна война. Русия не само остави България сама при нападението на Румъния през 1913 г., но и заплаши да я изключи от „семейството на славянските народи“, ако не се откаже от неутралитета си. В най-мрачните моменти на войната руски дипломати дори са предлагали разделянето на българската територия между Румъния, Сърбия и Русия, за да се осигури сухопътен достъп до Цариград.
Историята ни учи, че благодарността за минали услуги не трябва да се превръща в сляпа зависимост. Когато инструментът на дипломацията се използва не за изграждане на мир, а за коване на „меч“ срещу суверенитета на една държава, тя е длъжна да реагира с достойнство. Време е да се разбере, че истинското приятелство се основава на взаимно уважение, а не на васалство и имперски диктати.