Много от нас все още живеят с илюзията, че „преходът“ беше определен период от време, който трябваше да завърши с триумф на демокрацията и сигурност. В действителност обаче се оказа, че тази преходност не е етап, а трайно състояние на нашето обществено съзнание. Вместо обещаната светлина, се сблъскахме с реалност, в която промяната е само празна дума, а надеждите се превръщат в хронично разочарование.
Точно този болезнен парадокс е в центъра на антиутопичното произведение „През прехода надолу“ на Нели Бънкова. Книгата не ни отвежда в някакъв далечен, фантастичен свят, а ни заставя да погледнем в огледалото на собствения си абсурд. Чрез ирония и гротеска авторката разкрива как демократичните механизми се превърнаха в театър, където провеждаме избори, които всъщност не ни дават истински избор.
Един от най-ударните моменти в това четиво е анализът на „избягалата държава“. Тя присъства навсякъде в официалните реторики и обещания, но изчезва мигновено, когато става въпрос за реална отговорност или сигурност. Корупцията се описва не просто като престъпление, а като атмосфера, която обгръща всичко — от земята до стратосферата — превръщайки държавните институции в места, където всеки работи срещу всеки.
Бънкова с хирургическа точност разseca и психологията на съвременния българин: умората, летаргията и опасното свикване с посоката „назад и надолу“. Когато разочарованието стане ежедневие, обществото спира да търси изход и започва да приема абсурда като норма. Това е истинската трагедия на „непреходността“ — моментът, в който спрем да се чудим защо нещата не се оправят.
Зад тези строки стои интелектуалният опит на Нели Бънкова — филолог и преподавател в Софийския университет, чийто поглед е обогатен от академична работа в Берлин и пребиваване в Израел. Нейното творчество, включително и документални повести, винаги е било фокусирано върху обществените противоречия и човешките съдби, което прави тази антиутопия още по-авторитетна и пронизваща.
В крайна сметка, „През прехода надолу“ не е просто литературно произведение, а сериозна обществена диагноза. Тя ни оставя с един неудобен, но жизненоважен въпрос: дали сме готови най-накрая да излезем от този безкраен цикъл на илюзии или ще продължим да се спускаме надолу, вярвайки, че някой друг ще ни спаси?