Есента на 1923 година остава в българската история като период на дълбоки социални разломи и отчаяни опити за насилствена промяна на политическата система. След като земеделското управление на БЗНС е свалено с преврат през юни, страната се оказва в състояние на перманентна криза, която подтиква Българската комунистическа партия (БКП) към радикални действия под диктата на Коминтерна.
Въпреки че мнозина от партийните дейци, включително основателят на социалистическото движение Димитър Благоев, са скептични към идеята за въстание, натискът от Москва се оказва решаващ. В стремежа си да подпалят „искрата“ на световната революция, съветските кукловоди принуждават българските комунисти да предприемат курс към въоръжен бунт. Подготовката обаче е съпътствана от несигурност, разединение и вътрешни противоречия.
Един от най-емблематичните моменти на съпротивата е битката при Бойчиновци. Там, в отчаянието си, въстаниците използват слънчогледови стъбла, които в утринния сумрак наподобяват пушки, опитвайки се да заблудят правителствените части. Този метафоричен образ по-късно вдъхновява поета Гео Милев, но реалността на бойното поле е далеч по-мрачна и кървава.
Властта на Александър Цанков реагира безпощадно. Мобилизирайки армията и разчитайки на лоялността на гарнизоните, правителството успява да изолира бунта в Северозападна България, предотвратявайки разрастването му в големите индустриални центрове. Резултатът е катастрофален за левите сили: хиляди жертви, масови арести и окончателно разбиване на организираната съпротива.
Провалът на септемврийските събития бележи края на една епоха и началото на мрачен период на авторитаризъм. С приемането на Закона за защита на държавата, БКП е поставена извън закона, което води до поредица от терористични актове и ответни репресии. Демократичният модел в България е трайно деформиран, оставяйки страната в спирала на насилие, която ще продължи чак до драматичните събития от 1944 година.