В преддверието на политическите разтърсвания и предстоящите избори, България се нуждае от повече от просто партийни лозунги. Външната политика не трябва да бъде арена на идеологически сблъсъци, а резултат от професионален анализ. За да запази международния си авторитет, страната трябва да се отдалечи от крайностите и да заложи на визия, която надхвърля тесните интереси на отделните политически формации.
Ключът към успеха се крие в правилното разбиране на националния интерес. Той не е статична дефиниция, записана в документ, а динамичен процес. Защитата на националните интереси изисква гъвкавост и умение за интерпретиране на международната конюнктура. Вместо да се използва терминът „национален интерес“ като щит срещу критика, той трябва да се конкретизира чрез действия, които носят реална полза за обществото и държавата.
Неразривно свързано с това е и националното достойнство. То не е просто празна фраза, а правна категория, базирана на суверенитета. Трябва да се признае, че вътрешната гнилост – мафиотско-олигархичните структури и чувството за несправедливост – директно подкопава имиджа на България на световната сцена. Една разделена и фрустрирана нация е много по-уязвима за външни влияния и деструктивни намеси.
По отношение на стратегическите приоритети, членството в ЕС и НАТО остава фундаментално за сигурността ни. Въпреки това, България трябва да запази баланс в отношенията си с глобалните играчи като САЩ, Китай, Индия и Русия. Дори в контекста на агресията на Русия в Украйна, е важно да се запазят историческите и културните нюанси, без това да се бърка със стратегическа преориентация. Войната е трагедия, но тя не трябва да бъде единственият лентив, през който гледаме цялата си външна политика за години напред.
За възстановяване на стратегическия баланс в Европа, България трябва да подкрепи инициативи като Re-Arm Europe и програмата SAFE. Това не е подготовка за война, а необходима стъпка за сигурност, която парадоксално може да стимулира дипломатическите усилия за мир. В основата на всичко трябва да стои международното право и принципа за суверенно равенство. България категорично трябва да се противопостави на идеи като „Европа на две скорости“, тъй като това би нарушило равноправието между членките на Съюза.
Важен въпрос е и участието в т.нар. „Коалиция на желаещите“. Прагматичният подход диктува неучастие, не поради културни или религиозни причини, а защото разполагането на военни сили в Украйна след евентуален мир би било провокация за Русия и би блокирало възможността за реален компромис. Целта трябва да бъде прекратяването на кръвопролитията, дори това да изисква тежки компромиси с международното право.
Накрая, е време да се откажем от термина „многовекторна“ външна политика, който е по-подходящ за държави като Казахстан, отколкото за България. Вместо това трябва да преминем към „интегрална“ политика. Тя означава създаване на синергия между всички приоритети, така че всяко действие да носи максимална добавена стойност за националното развитие. Това изисква не само политическа воля, но и стратегически мислещ елит и висококвалифицирана дипломатическа служба, която да води страната с компетентност, а не с импровизация.