Първите сто дни от управлението на „Прогресивна България“ оставиха след себе си усещането, че публичните изяви са далеч пред реалните постижения. Вместо конкретни стъпки по изпълнение на кампанията, гражданите станаха свидетели на серия от послания, които обаче не се превърнаха в осезаеми резултати за обществото.
Един от най-ярките примери за този разминават се инициативата за „справедливи цени“. Тя остана в сферата на декларациите, без да се дефинира какво всъщност означава справедлива цена или какъв механизъм ще я регулира. В крайна сметка, тези действия не успяхa да повлияят на инфлацията или да спрат поскъпването на стоките.
По същия начин борбата с олигархията се превърна в обща тема, която звучи добре в речите, но липсва конкретен план за действие. Липсата на детайли прави тези обещания да изглеждат по-скоро като политически лозунги, отколкото като реална стратегия за промяна.
Анализът на управленската програма разкрива сериозни дисбаланси. От една страна, се предлагат технологични иновации, като внедряването на изкуствен интелект във всяко училище, но без ясен път за реализация. От друга страна, целите за защита на националните интереси в ЕС остават твърде общи и неясни.
Външната политика изглежда като заложник на вътрешните политически нужди. Наблюдава се очевидно противоречие между това, което премиерът и неговите съратници заявяват вътрешно, и начина, по който се държат на международната сцена.
В крайна сметка, акцентът върху сложността на геополитическата ситуация, без представяне на ясен курс за навигация, създава усещане за хаос. Тази стратегия оставя отворени въпроси за това дали България следва своите интереси или обслужва чужди цели.