Механизмът за управление на общественото мнение в България често следва един и същ сценарий: създаване на координирани послания, които се разпространяват чрез мрежа от медии и политически фигури. Тези т.нар. „опорки“ имат за цел да насочат вниманието на гражданите към предварително избрани теми, като същевременно игнорират неудобните факти. Корените на този подход могат да бъдат проследени години назад, когато се разкриват стратегии за контрол над медийния мейнстрийм с цел политическо влияние.
Един от най-актуалните примери за подобна кампания е скандалът около полетите на Делян Пеевски, иницииран от вътрешния министър Иван Демерджиев. Анализът на фактите обаче показва, че твърденията, изнесени от трибуната на Народното събрание, се разминават с официалните документи от МВР и турските институции. Оказва се, че обвиненията за частни полети до Дубай са били опровергани, а някои от посочените дати съвпадат с официални участия на Пеевски в парламентските заседания.
Особено тревожен е фактът, че в опитите за политическа атака са били пренебрегнати законови норми и европейски директиви. Достъпът до международната система PNR и последващото публикуване на манипулирани данни поставят под въпрос не само професионализма на държавния служител, но и доверието на международните партньорски служби от ЕС и САЩ към България.
В центъра на медийната кампания стоят три основни тези, които се повтарят почти механично. Първата е въпросът за финансирането на полетите чрез депутатска заплата. Проверка на публичните декларации в Сметната палата обаче разкрива, че лидерът на ДПС разполага с достатъчно средства от своите бизнес дялове, което прави въпроса за заплатата напълно излишен.
Втората „опорка“ е твърдението за разминаване в декларациите в размер на 100 милиона лева. При по-внимателно разглеждане става ясно, че тази сума е резултат от грешно сумиране на един и същ дивидент (около 19 млн. лева), който е вписван в няколко последователни декларации, тъй като не е бил изплатен. Така една проста аритметична грешка е превърната в политически инструмент.
Третият аргумент се основава на санкциите по „закона Магнитски“. Тук се пропуска фундаменталният правен факт, че тези санкции нямат директно действие на територията на ЕС и България. Тази позиция е била потвърдена многократно от Европейската комисия, а опитите за въвеждане на „черни списъци“ в България са били отменени от Върховния административен съд поради несъответствие с Конституцията.
В крайна сметка, когато журналистиката се замени с изпълнение на поръчки, фокусът се измества от реалните проблеми и законността на действията на властта към измислени скандали. Вместо да се търси отговорност за погазване на законите, общественото пространство се запълва с фалшиви нартиви, които служат на интересите на конкретни олигархични кръгове.