Когато говорим за миграционния натиск върху Европа, често се фокусираме върху отделните инциденти, но истината е, че зад тях стои сложна геополитическа игра. Случаят между Испания и Мароко е отличен пример за това как миграцията се превръща в инструмент за натиск в дипломатическите отношения, надхвърлящ рамките на един конкретен граничен сблъсък.
Напрежението между двете страни не се корени само в контрола на потоците от хора. Мароко е изразило острото си недоволство от факта, че Испания е позволила на територията си да се лекува лидерът на Фронт „Полисарио“ – движение, което се бори за отделянето на Западна Сахара. Към тези политически търкания се добавя и въпросът за националния престиж, тъй като Испания, Португалия и Мароко се конкурират за това кой точно ще бъде домакин на финала на следващото световно първенство по футбол.
Гледайки по-широко, става ясно, че в Европа се наблюдава фундаментална промяна в обществените настроения спрямо бежанците от Африка и Близкия изток. Рискът е тези процеси да станат необратими, което поставя под въпрос възможността за съхранение на културното многообразие без унищожаване на това, което е изграждано в Европа с векове.
Често се използва аргументът, че Западна Европа е длъжна да приема мигранти като форма на компенсация за тежкото си колониално минало. Важно е обаче да се подчертае, че източноевропейските държави нямат такава история и следователно не трябва да поемат тежестта на греховете на другите.
В основата на тези процеси стои радикалната ляво-либерална идеология. Под прикритието на т.нар. „мултикултурализъм“, който функционира само като празна фраза, в действителност се наблюдава систематично заличаване на западноевропейската цивилизация и нейните ценности.
