Решението на Министерството на културата да връчи за първи път държавната награда „Никола Вапцаров“ отново разпали стария спор в обществото. Въпросът тук не е просто за административен акт или за една награда, а за това как възприемаме един от най-значимите автори в нашата литература и къде поставяме границата между творчеството и биографията.
През десетилетията на социализма Вапцаров бе превърнат в нещо повече от поет – той бе символ, почти светец на комунистическата идеология. Режимът използва методи, напомнящи за създаването на религиозни жития, като изтри всякакви човешки слабости и противоречия, за да създаде идеализиран образ на революционера-жертва. Така истинският човек бе заменен от безгрешен мит.
Но ако отстраним идеологическата обвивка, остава истинското изкуство. Поезията на Вапцаров е неоспоримо силна, емоционална и точно улавя духа на своето време. Неговият талант е факт, който не може да бъде затрит от никакви политически спорове, а стиховете му остават живи и актуални за читателя.
От друга страна стои личността на човека, чиято биография е белязана от тежки компромиси. Обвиненията в предателство към съратниците и родината, както и връзките с Коминтерна за организиране на въоръжени действия, правят образа му дълбоко противоречив в историческия контекст.
Тук се крие основният капан: да бъркаме поета с политическия активист. Докато стиховете му заслужават място в учебниците и сърцата на читателите, превръщането му в държавен еталон или икона днес изглежда неуместно, тъй като разделението, което името му предизвиква, не носи полза нито на държавата, нито на съвременните творци.
Единственият начин да запазим истинското уважение към Вапцаров е да го оставим да бъде това, което е най-вече – поет. Само чрез разграничаване на изкуството от политическите грехове можем да достигнем до обективно осмисляне на неговото наследство, без да го притискаме в рамките на изкуствени идеали.