За Владимир Путин войната в Украйна не е просто териториален спор, а екзистенциална мисия за поправяне на това, което той смята за най-голямата геополитическа катастрофа на миналия век – разпадането на Съветския съюз. В неговите очи съседната държава не е суверенна единица, а органична част от руската духовна и историческа тъкан. Това схващане превръща конфликта в нещо много по-дълбоко от обикновена инвазия; то е опит за възстановяване на изгубената империя, без която Русия изглежда непълна в неговия мироглед.
Настоящата ситуация на фронта, при която Москва контролира около една пета от украинската територия, поставя Кремъл в деликатно положение. Ако конфликтът бъде замразен при сегашните условия, това би означавало, че по-голямата част от страната ще продължи своя път към интеграция със западните институции. За руския лидер подобен изход би бил равносилен на историческо поражение. Той рискува да остане в летописите не като обединителя на руските земи, а като държавника, който окончателно е загубил влиянието над Украйна.
Анализите на международни наблюдатели сочат, че руският президент няма реален интерес от прекратяване на огъня, което не включва пълно подчинение на Киев. Неговите искания за премахване на така наречените „коренни причини“ за войната всъщност са завоалиран начин да поиска превръщането на съседната страна във васална територия. Всяко присъствие на чужди войски или реални гаранции за сигурност от страна на международната общност се възприемат като пречка пред крайната цел – пълното заличаване на украинската независимост.
Освен външнополитическите амбиции, съществуват и сериозни вътрешни опасения, които подклаждат желанието за продължителна война. Властта в Русия се страхува от момента, в който стотици хиляди калени в битките и често травмирани войници ще се завърнат у дома. Споменът за ветераните от конфликта в Афганистан, които допринесоха за социалната нестабилност в края на съветската ера, все още е жив. За режима изглежда по-безопасно да държи тези хора на фронта, отколкото да се справя с потенциалния социален хаос, който биха предизвикали при завръщането си.
В крайна сметка, пред Кремъл стоят две основни пътеки: или постигане на абсолютна доминация, или поддържане на конфликт без край. Путин вярва, че води месианска битка за глобален статус, и малките териториални придобивки едва ли ще го удовлетворят. Ето защо надеждите за мир чрез дипломатически отстъпки в момента изглеждат илюзорни. Единственият фактор, който би могъл да промени тази траектория, е сериозен натиск и демонстрация на непоколебима сила от страна на международните партньори на Киев.