Есента на 1912 година остава в историята с драматичния финал на похода към Солун по време на Балканската война. На 27 октомври градът попада в ръцете на гръцката армия, точно в момента, в който легендарната Седма пехотна Рилска дивизия се приближава до неговите порти. Този исторически момент е белязан от сложни политически игри и военни маневри, които предопределят съдбата на ключовия пристанищен център.
Основният двигател на българското присъствие в региона е Седма пехотна Рилска дивизия, създадена през 1904 година с щаб в Дупница. Под командването на генерал-майор Георги Тодоров, дивизията се превръща в символ на надеждата за освобождението на българите в Македония. Когато мобилизацията започва през септември 1912 г., хиляди доброволци и войници от Дупница, Кюстендил и Самоков се отправят към фронта, водени от идеята за обединение.
Докато българските части водят решителни боеве край Айватово, комендантът на Солун, Хасан Тахсин паша, взема съдбоносно решение. Изправен пред настъпващите сили, той избира да капитулира пред гърците. Историческите анализи сочат, че решението му не е било продиктувано единствено от военната обстановка, а е било повлияно от финансови стимули от страна на гръцки банкери, които са се опасявали от установяването на българска власт в града.
Въпреки че първоначалните споразумения между генерал Георги Тодоров и гръцкия престолонаследник принц Константин предвиждат влизането само на две български дружини, реалността се оказва различна. На 29 октомври българските войски влизат тържествено в града под звуците на военна музика. В крайна сметка в Солун се съсредоточават над 10 000 български войници, демонстрирайки решимостта на страната ни да защити националните си интереси.
Бойният път на Седма Рилска дивизия през есента на 1912 г. е впечатляващ. От завземането на Царево село и Горна Джумая в началото на октомври, през разбиването на турските позиции край Кочани, до овладяването на Кресненския и Рупелския пролом, дивизията показва изключителна ефективност. Всяка стъпка на изток и юг е била свързана с тежки изпитания, но и с вярата в освободителната мисия.
След солунските събития дивизията продължава своя път, като по-късно е прехвърлена към Дедеагач и включена в състава на Четвърта армия. Участието в боевете при Булаир през януари 1913 г. доказва несломимия дух на рилци, които въпреки суровите зимни условия и недостига на провизии, успяват да спрат турските опити за контранастъпление. Това наследство остава траен отпечатък в българската военна летопис, напомняйки за цената на свободата.