Свикнахме ли с хаоса? Този въпрос витае във въздуха на българското общество, докато наблюдаваме как безпорядъкът, объркването и липсата на ясна посока се превръщат от изключение в норма. Постепенно, почти незабележимо, се настанява едно чувство на безпомощност, убеждението, че това състояние е неизбежно и дори е част от нашата реалност, с която просто трябва да съжителстваме.
Повтаряемостта се е превърнала в основен белег на нашето колективно съществуване. Отново и отново се опитваме да „оправяме“ държавата, да я „спасяваме“, да „подреждаме“ обществените отношения. Всеки нов цикъл започва с ентусиазъм и обещания за промяна, но краят често е един и същ – разочарование и усещане за дежа вю. Защо не успяваме да се поучим от миналото? Защо обществената ни памет е толкова кратка, че всяко ново начало се представя като първото и единствено?
Проблемът често се корени в липсата на елементарна подготвеност и експертиза. Управлението на една държава не е игра на късмет, нито пък поле за експериментиране. То изисква задълбочени познания, способност за поемане на риск и най-вече – разбиране на дългосрочните последици от всяко решение. Когато решенията се взимат без необходимата грамотност – не само образователна, но и морална, гражданска и човешка – резултатът е предвидим: повече хаос, повече объркване, повече оправдания за „липса на алтернатива“.
Тази илюзия за „безалтернативност“ е опасен капан. Тя ни кара да приемаме лоши избори, които ограничават бъдещите ни възможности. Всяко неправилно решение утежнява последствията и ни тласка по-дълбоко в блатото. Истинската трагедия не е в грешките, а в отказа да се учим от тях, в примирението с посредствеността и в убеждението, че друг път няма. Ако продължаваме да оправдаваме лошите решения единствено със ситуацията, резултатът може да бъде само още по-дълбок хаос.
Когато шумът измества смисления разговор, внушенията подменят истината, а информацията се превръща в инструмент за объркване, обществото губи способността си да разграничава същественото от несъщественото. Обезценяването на знанието и липсата на уважение към интелекта допълнително задълбочават кризата. Когато хората на знанието не се възприемат като източник на мъдрост, а знанието – като неудобство, пътят към разумно преодоляване на проблемите става все по-труден.
Не можем да очакваме някой друг да „оправи“ държавата вместо нас, докато ние самите не променим подхода си. Държавността предполага способност да се преодоляват причините за проблемите, а не само временно да се успокояват последствията. Ако продължаваме да повтаряме едни и същи грешки – къса памет, нереалистични очаквания, обезценяване на знанието и оправдаване на лошите решения – хаосът ще продължи да се възпроизвежда сам. Време е да излезем от този омагьосан кръг и да търсим истинска промяна, а не просто поредното начало, което води до същия край.