Преди малко повече от 100 години, през 1922 г., група български интелектуалци се обединяват около идеята за ежегодно честване на Народните будители. Тогавашният министър на народното просвещение Стоян Омарчевски помага инициативата да бъде припозната като държавна политика и да се превърне в закон.
Това припомня Даниел Вълчев.
Идеята е в официалния календар да има ден, посветен на всички, които са допринесли за запазването на българския народен дух – от даскала до учения, от твореца на художествени образи до събирача на народни песни и предания. За ден на Народните будители е определен денят, на който по тогавашния църковен календар Българската православна църква чества небесния покровител на нашия народ св. Йоан Рилски. Като повечето български празници и Денят на Народните будители има сложна съдба. Той е заличен от официалния календар през 1945 г. и възстановен едва през 1992 г.
Да се възхищаваш шумно на Народните будители (и така ненатрапчиво да се присламчваш към тяхното дело) не е сложно, но е несъмнено престижно. Някои дори го правят по занятие, преповтаряйки всяка година едни и същи заучени плакатни фрази. Снощи и на мен ми се прииска да напиша няколко думи, макар и да съзнавам риска те да зазвучат патетично или пък да придобият горчив вкус от изтървани капки тъга и тревога.
Но както и да е – седнах да пиша и ето ги думите.
Да помниш историята, да цениш своя език и националната си култура, означава не толкова да живееш с единия крак в миналото, колкото да поддържаш пламъчето живо. Става дума за онова пламъче, което по някакъв чудодеен начин прави едни хора французи, други – японци, трети – бразилци, а нас прави българи. И колкото и да спорим, да се иронизираме, да се ругаем и отричаме взаимно, колкото и да повтаряме “хубава работа, ама българска”, всеки от нас носи това пламъче в себе си.
Откъде идва то и защо не изгасва е трудна тема, от която и на изкуствения интелект ще му прегрее машинарията. Той доста би се чудил как е възможно да се поддържа това пламъче във време, когато мултикултурализмът (каквото и да означава това) се възхвалява от глобалистките елити като ценност, когато представата за безсмъртие в главите на мнозина вече не се свързва с Бог, а е приела формите на тяло, набодено с чипове и напомпано със силикон, когато жадни за непрестанно забавление хора са се излегнали удобно на дивана на масовата култура и се възмущават от всеки, който си позволява да им предложи някакво интелектуално изпитание, емоционално раздвижване или (не дай Боже) морална дилема.
Та нека в този ден, освен будителите, чиито портрети познаваме още от училищните коридори и учебниците, да си спомним и за нашите баби и дядовци, които са ни говорили за своите баби и дядовци или пък поне са ни разказали по някоя приказка или по някоя чудна история от миналото. Да си спомним за нашите учители, които бавно са побелявали с нас. Да си спомним за писателите, чиито книги не са ни давали да заспим. За артистите, след изпълнението на които и ние сме искали да станем като тях. За музикантите, чиито песни не сме можели да изгоним от главите си. И изобщо за всички, заради които онова малко пламъче никога няма да изгасне.
Поклон и Честит празник!