Кристофър Нолан се оказа под огъня на критиката след своята „Одисея“. Публиката и дори експерти по преводи бяха възмутени от неговия подход – от цвета на кожата на Елена до осъвремените диалози и недостоверните доспехи. Многото го обвиняват, че е пренебрегнал „историческата истина“, макар че работи с митологичен материал.
Интересно е обаче, че Волфганг Петерсен, чийто филм „Троя“ често се приема за по-стабилна адаптация, всъщност е бил много по-смел (или безразличен) към оригинала на Омир. Докато Нолан се бори с визуалните детайли, Петерсен буквално пренаписва основите на епоса.
Най-радикалната промяна в „Троя“ е пълното изтриване на боговете. В „Илиада“ Олимпът управлява войната, но при Петерсен всичко е въпрос на човешки умения. Дори времето е съкратено драстично – десетгодишната обсада се свива до няколко дни, което променя изцяло динамиката на събитията.
Съдбите на героите също са преработени според нуждите на киното. Парис не умира от ръката на Менелай, а е погубен от Еней. Агамемнон, който в митовете се връща триумфално в Микена само за да бъде убит от съпругата си, тук загива в Троя по ръцете на Бризеида. Дори Ахил губи божествената си защита и става напълно смъртен, за да може смъртта му да изглежда по-драматична.
Връзките между персонажите също са пречупени. Патрокъл е свален от ролята на зрял спътник и партньор на Ахил, превръщайки се в нещо като по-млад ученик. Романтиката с Бризеида е избутала напред централната емоционална линия, докато Одисей е сведен до пътуващ спътник на Ахил, вместо да бъде великият събирач на армии с собствени приключения.