Българският хляб, символ на всяка трапеза, се намира в опасна зона. Въпреки че количеството на пшеницата е голямо, секторите, които превръщат зърното в насъщен продукт, са притиснати до стената. Себестойността на производството вече е скочила с над 5%, а натискът върху хлебарите става неуносим, което поставя под въпрос бъдещето на много пекарни.
Проблемът не е само в суровината. Докато реколтата от над 7 милиона тона изглежда обещаваща, валежите са компрометирали качеството на пшеницата в много региони. Към това се добавя нестабилността в цените на петрола и нарушената търговия в Черноморския басейн, които правят реализацията на зърнената реколта несигурна и влияят пряко върху транспортните разходи.
Истинският удар обаче идва от оперативните разходи. Енергията, газът и горивата са отбелязали драстични скокове в цените, а работните заплати са нараснали с 20%. Ситуацията е допълнително усложнена от сериозен недостиг на работна ръка – младите българи бягат от тежкия нощен труд, което принуждава производителите да разчитат на работници от извън Европейския съюз.
Поглед към съседите ни показва, че кризата е регионална. В Турция хлебарите се борят за автоматично индексиране на цените спрямо инфлацията, за да избегнат масови фалити. В Гърция пък се търсят директни държавни субсидии за хиляди фирми, които вече не могат да издържат на огромните входни разходи, влияещи върху ценообразуването.
За да се избегне рязко поскъпване на хляба в България, браншът предлага три конкретни изхода. Първият е запазването на свободните цени, където конкуренцията държи цените ниски, но това е изключително тежък път за самите производители. Вторият вариант е въвеждането на т.нар. „справедливи цени“, които обаче задължават държавата да субсидира разликата. Най-директният и лесен механизъм е третият вариант – пълното премахване на 20%-ния ДДС върху хляба.
Без спешни мерки и реален диалог с държавата, България рискува да види ефект на доминото от фалирали производители и тежка междуфирмена задлъжнялост. Административната тежест и данъчната политика не трябва да бъдат пречка пред оцеляването на един бранш, който е технологично напред, но икономически изтощен от социалната справедливост, която той сам поема.