На прага на есента, когато въздухът е напоен с носталгия и спомени, често се замисляме за пътя, който сме изминали. Думата „независимост“ звучи гордо, но дали не е само празна фраза в контекста на нашата българска реалност? Срещите със стари приятели, разговорите за миналото и бъдещето, неизменно ни водят до един и същ въпрос: какво всъщност означава да си независим, когато духът ти е потиснат от вековни навици и предразсъдъци?
Марко Семов пророчески е отбелязал: „Българинът винаги е обичал да се сравнява с другите, да се мери с тях и дори да им се репчи. И нерядко е имал измамно самочувствие за едно, а смазваща малоценност за друго…“ Тази горчива истина описва национален характер, който постоянно търси външна оценка, вместо да гради вътрешна сила. Ние често се възгордяваме с дребни постижения, докато фундаментални проблеми остават неразрешени, задушени от усещане за малоценност.
Може ли една общност да бъде независима, когато е раздирана от вътрешни противоречия и неприязън? „Ние много се мразим и няма как да бъдем общност, която да бъде независима в своето управление,“ категоричен е Семов. Тази саморазрушителна тенденция ни държи в капана на зависимостта, принуждавайки ни постоянно да търсим външен „покровител, за чадър, с който да се покрием“. Вместо да поемем отговорност за собствената си съдба, ние прехвърляме вината и очакваме спасение отвън.
А как избираме тези, на които поверяваме бъдещето си? Народът ни, според Семов, „непрекъснато повтаря една грешка. Покажи му един позализан и умеещ да хвърля едри приказки кандидат-депутат и той ще го избере. Покажи му един изпечен мошеник и той ще му се довери. После, като си легне в кревата и наметне халището, тогава ще го претегля колко струва.“ Тази склонност да се поддаваме на повърхностни обещания и да толерираме корупцията е пряк път към загуба на суверенитет, както личен, така и национален.
Приели сме аномалиите за норма, свикнали сме с лошото, докато други народи го оправят. „У народа ни не дремят невероятни опустошителни сили, геният му е по-скоро в рушенето, отколкото в съзиждането…“, пише Семов. Тази констатация е плашеща. Тя обяснява защо сме „държава, която живее с протегнати за милостиня ръце“, вместо да разчита на собствения си потенциал. Липсата на вяра в държавата и на държавата в народа си е порочен кръг, който ни държи в плен на бездействието.
Истинската независимост не е просто политически акт, а състояние на духа. Тя изисква осъзнатост в действията, смисленост в намеренията, яснота в целите и доброта в общуването. Докато не спрем да унищожаваме децата си в зародиш, докато не престанем да прогонваме своите просветители и да пречим на умните да ни водят напред, ще останем несвободни и зависими. Време е да търсим не оправдания за миналото, а смислени начинания за бъдещето.