В свят, който претендира за демократични ценности и свобода на словото, понякога се сблъскваме с призраци от миналото, които ни напомнят за отдавна забравени практики. Последният случай, в който правителствената информационна служба си позволи да дава указания на медиите как да отразяват дейността на министър-председателя, е именно такъв зловещ отглас от историята.
Повод за тази необичайна „професионална навигация“ стана разпространеният чрез официалните държавни канали призив на премиера за гласуване на конкретен кандидат за президент. Вместо да се ограничи до защита на собствените си действия, правителствената пресслужба избра да обвини медиите в „отклонение от професионалните стандарти“, „цензура и автоцензура“ за това, че не са възпроизвели дословно и без контекст думите на министър-председателя. Явно за някои, почтеността се измерва с капацитета да си микрофон на властта.
Това звучи познато, нали? Защото преди цели 58 години, на 21 май 1968 г., Политбюро на ЦК на БКП приема специално решение за „подобряване оперативното ръководство на печата“. Присъстват Тодор Живков и други видни партийни дейци. Този документ не е просто историческа бележка, а зловещ наръчник за контрол, чиито принципи изглеждат стряскащо актуални и днес.
Тогава, в номенклатурно-бюрократичния си стил, Политбюро нарежда ежедневно ръководство и съгласуване на дейността на печата, радиото и телевизията. Предвиждат се периодични срещи на главните редактори с партийното ръководство, а оперативният контрол е възложен на отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП. Особено внимание е отделено на „по-честото присъствие“ на ръководните дейци на партията и държавата в медиите, като редакциите са призовани да проявяват „по-голяма инициатива“ за осигуряването на тези изяви.
За да се гарантира безпрекословното изпълнение на тези директиви, е създадена и специална длъжност в Министерския съвет – секретар по печата, пряко подчинен на министър-председателя. Неговата задача е да информира редакционните ръководства за дейността на кабинета, да организира срещи с министрите и да подготвя правителствените документи в „подходяща за медиите форма“. Дори и външната политика е била подложена на стриктен контрол от МВнР, съгласувано с ЦК на БКП.
Разбира се, има фундаментална разлика между 1968 г. и 2026 г. Тогава ставаше дума за физическо оцеляване, докато днес натискът е по-скоро финансов. Но желанието на властта да контролира наратива, да определя какво е „почтено“ и какво не, остава непроменено. Управляващите все още се придържат към разбирането, че техните публични изяви заслужават специално медийно отношение – безкритично и усилено.
Но каква е истинската роля на журналистиката? Тя е да информира обществото за действията на властта, да проверява твърденията ѝ, да поставя въпроси и да изисква отговори. Тя включва правото да подбира новините според обществената им значимост, да съкращава изказванията без изопачаване на смисъла, да ги поставя в контекст и да ги подлага на критичен анализ. Медиите не са стенографи, нито мегафони, които да усилват посланията на властта, а са нейни корективи. Още по-малко имат задължение да разпространяват предизборни послания.
И така, 58 години по-късно, кръгът се затваря. От инициативата на Политбюро за по-голямо медийно присъствие на държавните ръководители, до надеждата на правителствената пресслужба, че „почтените български медии“ ще следват нейния пример. България е сменила обществената си система, приела е демократична конституция и е член на Европейския съюз. Променило се е почти всичко, освен едно: значението на думата „свобода“ в отношенията между държавата и журналистиката, което продължава да бъде обект на спор и натиск.