Историята често обича да се повтаря, понякога като фарс, но в случая с геополитическите амбиции на Кремъл – по-скоро като тревожно ехо от миналото. Владимир Путин изглежда е готов да възроди духа на 1945 година, предлагайки на Доналд Тръмп и Си Дзинпин формат, който силно напомня за съдбоносната среща в Ялта. Този път сцената не е кримски дворец, а технологичният център Шънджън, където през ноември тримата големи може би ще седнат, за да решат съдбата на Украйна и новия световен ред.
Когато Сталин, Рузвелт и Чърчил чертаеха границите на следвоенна Европа, те го правеха в контекста на току-що спечелена обща победа. Днес обаче ситуацията е коренно различна. Вместо съюзници срещу общ враг, на масата се очаква да седнат лидери с дълбоки противоречия. За Путин това е шанс да легитимира военните си завоевания, превръщайки агресията срещу суверенна държава в предмет на дипломатическа сделка между свръхсили. Това е опасен прецедент, който заплашва да върне света към епохата, в която малките нации бяха просто фигури върху шахматната дъска на големите играчи.
България има болезнен исторически спомен от подобни пазарлъци. „Процентното споразумение“ между Сталин и Чърчил, нахвърляно върху обикновен лист хартия, реши съдбата на Балканите за десетилетия напред. Тогава никой не попита българите, поляците или унгарците как искат да живеят. Днес рискът е същият – Украйна и Европейският съюз са демонстративно изключени от предложения формат, което поставя под въпрос не само тяхната сигурност, но и самия принцип на националния суверенитет, залегнал в основите на ООН.
Въпреки амбициите на Москва, Русия днес не е икономическият гигант, който беше СССР през 1945-а. Нейният глас тежи основно заради ядрения арсенал и природните ресурси. В този триъгълник Си Дзинпин заема най-загадъчната позиция, балансирайки между стратегическото си партньорство с Русия и огромните икономически интереси на Запад. Тръмп, от своя страна, винаги е предпочитал директните сделки пред сложната многостранна дипломация, което прави възможността за „Нова Ялта“ още по-реална и същевременно непредсказуема.
Големият въпрос, който виси във въздуха, е дали международната общност ще позволи връщането към политиката на сферите на влияние. През 1945 г. Червената армия вече контролираше Източна Европа, докато днес Украйна продължава своята съпротива, а Европа разполага със значителни икономически и политически лостове. Една среща в Шънджън може да произведе гръмки заглавия и исторически снимки, но тя трудно би наложила траен мир, ако игнорира волята на хората, чиито граници се опитва да преначертае.
В края на краищата, цинизмът на „синия молив“ на Сталин не бива да се повтаря в дигиталната ера. Светът е твърде свързан и сложен, за да бъде управляван от трима души в една стая. Ако историята ни е научила на нещо, то е, че договорите, сключени зад гърба на народите, рядко водят до справедливост и още по-рядко до дълготраен мир. Остава да видим дали ще се намери лидер, който да откаже да седне на масата, ако на нея не са поканени всички заинтересовани страни.