Българското общество е изправено пред парадокс, при който обещаната финансова подкрепа се оказва само повърхностна фасада. Според анализа на депутата Йордан Терзийски, ние наблюдаваме опасна тенденция: докато данъчната тежест върху гражданите расте, техните реални приходи остават замразени, създавайки илюзия за помощ, която в действителност води до обедняване.
Критичният поглед на Терзийски се фокусира върху математиката на правителствените мерки. Той посочва, че еднократните суми от 50 евро за стотици хиляди хора са нищожни на фона на потенциалното намаление на минималната работна заплата. Според него, ако се следва новата логика, работниците биха могли да загубят между 20 и 70 евро месечно спрямо очакванията за 2027 година, което превръща социалните помощи в „трохи“.
По отношение на данъчната политика, акцентът пада върху необходимостта от справедливост. Терзийски настоява за реално облагане на свръхпечалбите, като изрично споменава „Лукойл“ като субект, който не трябва да остане извън тези мерки. Когато става въпрос за имотните данъци, той предлага радикална промяна – отделяне на таксата за сметища и прилагане на принципа „замърсителят плаща“, за да не се удря директно по джоба на обикновения гражданин.
Една от най-тежките точки в икономическото уравнение са цените на горивата. България се оказва на водеща позиция в ЕС по отношение на ръста на цените на бензина и дизела, докато институциите, отговорни за бюджета, проявяват пасивност. Терзийски определя това поведение като „заравяне на главата в пясъка“, което само задълбочава кризата за потребителите и малкия бизнес.
Политическата нестабилност обаче не се ограничава само до икономиката. Депутатът изразява серионо разтревожение от разминаването в българската външна политика, особено по отношение на Украйна. Противоречията между позицията на президента и МВнР се определят като срамни, подчертавайки липсата на единен национален фронт в ключови международни въпроси.
В заключение, според Терзийски, текущите скандали около Висшия съдебен съвет често служат като завеса, която отклонява вниманието от истинския дебат за прозрачност и институционална реформа. Неговият призив е ясен: България има нужда от реални цифри и прозрачни механизми, а не от политически обещания и стратегически разсейвания.