5 август 1998 г. остана в историята като ден на странни съвпадения – докато държавата обявяваше смяна на валутата, един от най-влиятелните и противоречиви лидери на България си отива си. Тодор Живков почина в 20:05 часа, след като прекара три седмици в дълбока мозъчна кома. Здравето му се бе влошило рязко през юли, когато беше приет в болница „Лозенец“ с тежка бронхопневмония и вирусна инфекция.
Пътят му към върха на властта започна от скромните beginnings в Правец и работата като печатар. Включил се в комунистическото движение още в началото на 30-те години, Живков успява да се издигне в йерархията на БКП, като истинският му възход настъпва след смъртта на Сталин. С подкрепата на Никита Хрушчов, той заема поста първи секретар през 1954 г. и се утвърждава като единствения лидер на страната за следващите десетилетия.
Неговото управление се характеризира с изключителна лоялност към Съветския съюз, като Живков дори мечтае България да се слие с СССР като негова 16-та република. Той демонстрира завидни умения в задържането на властта, като редовно сменя помощниците си и прилага сложни политически маневри. В името на идеологията обаче, той инициира и един от най-мрачните процеси в историята на страната – насилствената асимилация на турското население чрез т.нар. „възродителен процес“.
Падът на диктатора идва през ноември 1989 г., когато е принуден да подаде оставка. Последвалите години са белязани от съдебни процеси за злоупотреба с власт и незаконно разпореждане с държавни средства, което води до присъда от седем години затвор през 1992 г. Въпреки това, през 1996 г. Върховният съд признава статута му на бивш държавен глава и прекратява делото срещу него, въпреки че много от престъпленията от ерата на управлението му остават неразследвани.
Финалът на живота му е лишен от държавен помпозност. Правителството отхвърля исканията за погребение с държавни почести, позовавайки се на липсата му на обществена активност и висящите дела. Тялото му е изнесено в многолюдно шествие към Централните софийски гробища, където е положен в 10-и парцел до съпругата си, д-р Мара Малеева, затваряйки така една от най-дългите и спорни глави в българската политическа история.