Българската политическа история през последните десетилетия прилича на безкраен цикъл от кризи и опити за тяхното преодоляване. Вместо стабилност, държавата изглежда застинала в състояние на перманентно „спасение“, където всеки нов етап от прехода се опитва да заличи грешките на предходния, без обаче да изгради траен фундамент.
Ако проследим хронологията на управлението, ще забележим една уморяваща закономерност. Започнахме с правителството на прехода на Андрей Луканов, което бързо бе сменяно от „националното съгласие“ на Димитър Попов, позиционирано като спасителна дъска. Следваха първото демократично управление на Филип Димитров и експертният кабинет на Любен Беров. След трудния период на Жан Виденов, страната се довери на реформите и валутния борд на Иван Костов. След това се опитахме с „Царското правителство“, което обаче не успя да прекрати политическите разправи, водещи към тройната коалиция.
По-късно управлението на ГЕРБ бе прекъснато от краткото и бурно правителство на Пламен Орешарски. Следваха нови коалиционни борби и опитът за „промяна“ с Кирил Петков, който остави след себе си чувство за незавършеност. Впоследствие се оказахме в ера на ротационни и служебни правителства, стигайки до днешните концепции за управление, базирани на социална „грижа“.
Интересен е и еволюцията на метафората за „кошницата“ в нашата политика. Първоначално тя беше инструмент за изчисляване на жизнения стандарт и цените на стоките – т.нар. потребителска кошница. След това се появи пазарната кошница в борбата с инфлацията и валутната кошница за определяне на курсовете. Днес обаче се говори за „кошница с грижа“, превръщайки икономическия термин в политически инструмент за социално успокояване.
В крайна сметка трябва да се запитаме дали истинската грижа на една държава към своите граждани не се крие точно в обратното – в способността ѝ да създаде такава стабилност, че хората да спрат да чакат спасителни мерки и помощи, за да оцелеят.