Професор Даниел Вълчев избира да остане в ролята на наблюдател и академик, вместо да се хвърля в политическите воländове. Според него цената за активното участие в управлението е твърде висока, а мястото на университетския човек е по-скоро в конструктивната опозиция, където може да се запази интелектуалната независимост и обективността.
Анализирайки президентската надпревара, Вълчев отбелязва, че макар Илияна Йотова да разполага със значително институционално предимство, нищо не е окончателно предрешено. Избирателите често носят изненади, търсейки баланс, който не винаги е очевиден в първоначалните прогнози, което прави крайния резултат отворен.
По отношение на стратегията на ГЕРБ, решението да не се издига собствен кандидат се разглежда като рискован ход от гледна точка на партийното развитие. Професорът прави паралел с грешките на НДСВ от 2001 година, подчертавайки, че липсата на собствен представител в подобни процеси може да се окаже стратегическа грешка, независимо от внимателната преценка на лидерството.
Голямата липса в настоящата кампания е съдържателният сблъсък. Вместо празни слогани, обществото има нужда от реални дебати по ключови теми като здравеопазването, правосъдието, регионалното развитие и образованието – области, които определят реалното бъдеще на страната. В този контекст се очаква и участие от страна на „Възраждане“, които следват своя устойчива логика на поведение.
Когато говорим за образованието, Вълчев разкрива една болезнена истина: в България не съществува една единствена система, а две паралелни. Едната е за богатите и способните, а другата – за останалите. Този разлом се вижда ясно и в здравеопазването, и в съдебната система, създавайки дълбоко разделение в обществото.
Принципът „парите следват ученика“ остава правилен като концепция, но в практиката е силно деформиран. Проблемът не е само във финансирането, а в огромната пропаст между високите училищни оценки и реалните резултати при външното оценяване, което прави сегашната система неефективна.
За да има истинска промяна, финансирането трябва да се върне към първоначалния си вид, но това няма да помогне, докато не се реши фундаменталният проблем с качеството и обективността на оценяването в училищата. Само тогава публичните средства ще могат да се използват като реален инструмент за развитие.