Докато Германия е изправена пред исторически момент, в който „Алтернатива за Германия“ може да пробие политическата изолация, погледът към съседна Австрия предлага ценни, макар и противоречиви уроци. Въпросът дали крайната десница може да бъде интегрирана в управлението, без да разруши демократичните основи, вече има своя отговор във Виена, където т.нар. „санитарен кордон“ беше премахнат още в зората на новия век.
Историята на Австрийската партия на свободата е дълга и изпълнена с обрати. Създадена през 50-те години от бивши нацистки фигури, тя преминава през период на маргинализация и умерен либерализъм, преди Йорг Хайдер да я превърне в мощна популистка машина през 80-те. Неговата реторика, насочена срещу мигрантите и елитите, превърна партията в незаобиколим фактор, който шокира Европа през 2000 година, влизайки в коалиция с консерваторите.
Тогавашният канцлер Волфганг Шюсел пое огромен риск, вярвайки, че тежестта на управлението ще разкрие некомпетентността на радикалите. Стратегията му донякъде проработи в краткосрочен план – сблъсъкът с реалната власт и вътрешните раздори доведоха до електорален колапс на партията само две години по-късно. Този модел на „опитомяване чрез участие“ обаче се оказа нож с две остриета, тъй като не унищожи идеологическия корен на движението.
Десетилетия по-късно Себастиан Курц повтори експеримента, който завърши още по-зрелищно с корупционния скандал „Ибиса“. Видеозаписите, разкриващи готовността на висши партийни членове за сенчести сделки, доведоха до нови предсрочни избори и пореден срив за националистите. И все пак, всеки път, когато крайната десница в Австрия бива изтласкана от властта след провал, тя успява да се прегрупира и да се завърне още по-радикална.
Днес, под ръководството на Херберт Кикъл, формацията отново води в социологическите проучвания, достигайки рекордни нива на подкрепа. Това показва, че участието в управлението може да нарани една радикална сила временно, но не решава проблемите, които подхранват нейния възход. За Германия този пример е предупреждение: разрушаването на политическото табу може да донесе краткотрайни тактически победи, но дългосрочната цена за политическата стабилност остава изключително висока.