Андрей Гюров влиза в президентската надпревара с един любопитен парадокс: той твърди, че постът на държавен глава никога не е бил негова мечта. Вместо това, той представя кандидатурата си като форма на отговорност към обществото. Въпреки това, спортният му дух надделява – той заявява, че влиза в състезанието с единствената цел да победи.
Образът на „работещ българин“, който Гюров се опитва да изгради, се сблъсква с неговата впечатляваща политическа и административна биография. Макар да отрича да е „кабинетен политик“, той е преминал през почти всички върхове на властта – от депутат в Народното събрание и лидер на парламентарна група, до подуправител на БНБ и служебен премиер.
Относно своята независимост, Гюров поддържа странна позиция. Той подчертава, че не води преговори с партийни централи, но в същото време се наслаждава на публичната подкрепа на „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“. Получава се ситуация, в която кандидатът се обявява за независим, докато политическите структури сами застават зад него.
Когато става въпрос за реални шансове, Гюров залага на т.нар. „различна социология“. Вместо сухите цифри и таблици на агенциите, които го поставят на трето място, той се доверива на личните си разговори с гражданите. Тази „социология на надеждата“ е много по-оптимистична, макар и по-малко измерима.
Един от най-куриозните моменти в кампанията му е разказът за анонимна актриса. Според Гюров, тя е била толкова спокойна по време на неговото служебно правителство, че е спряла да следи новините. Този аргумент се представя като доказателство за успешно управление, при което гражданите просто забравят за политиките.
В опит да привлече възможно най-широк спектър от гласове, Гюров се обявява за „играч в отбора на всички“. Той търси подкрепа както от десницата, така и от левия спектър, включително и от избирателите на ГЕРБ, което създава ново противоречие с имиджа му на проевропейски десен кандидат.
В заключение, Гюров подчертава способността си да казва „не“ и отрича да следва политиката на съгласието с всеки. Иронията е, че най-важното „да“ вече е произнесено – това е съгласието му да се бори за най-високия пост в държавата.