30 юли 1868 година остава завинаг в историята като ден на една от най-драматичните битки за българската свобода. На връх Бузлуджа, сред суровия пейзаж на Стара планина, четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа се сблъсква с неизбежното, обградена от превъзхождащи сили на османската армия.
След серия от изтощителни сражения, при които групата губи значителна част от бойците си, само около тридесет души успяват да достигнат върха. Там те са притиснати от кордон от близо 700 редовни и нередовни турски войници. Три часа яростна борба следват, в която смелостта на четниците се изправя срещу огромния брой на противника, но крайният резултат е съкрушителен.
Съдбата на двамата водачи е различна и изпълнена с мъка. Стефан Караджа не оцелява дълго след битката, издъхвайки на следващия ден, 31 юли, в затвора от тежките си рани. Около него се срива една от най-силните надежди на революционното движение.
Около смъртта на Хаджи Димитър обаче съществуват две различни версии. Докато някои историци вярват, че той е паднал в самия разгар на боя, други разказват по-разтърсваща история. Според тях той е бил тежко ранен и тайно отнесен от своите бойци до връх Кадрафил в Сърнена Средна гора. Там, под грижите на местни пастири, той полага последен дъх около средата на август.
Пътят на останките на националния герой е дълъг и символичен. Първоначално погребан в планината, през 1880 г. костите му са пренесени в село Аджар, а по-късно майка му ги прибира в родното му Сливен, в църквата „Св. Николай Чудотворец“. От 1970 година насам, заради реставрационни дейности, останките му се съхраняват в Регионалния исторически музей в Сливен, където продължават да напомнят за цената на свободата.