В съдебните зали често се приема, че математическият резултат е неоспорима истина. Но така ли е всъщност? Новата монография на проф. Венелин Терзиев, озаглавена „Методологични проблеми на съдебно-счетоводната експертиза“, разглежда точно този критичен момент – границата между техническото знание на експерта и правната преценка на съдията.
Авторът поставя провокативен въпрос: достатъчно ли е едно заключение да бъде счетоводно правилно, за да бъде то доказателствено надеждно? В съвременния свят на сложни финансови структури, сухите числа често се нуждаят от интерпретация. Тук се крие рискът – експертът да премине от ролята на анализатор към ролята на съдия, което е фундаментално нарушение на правния процес.
Книгата въвежда важно разграничение между двете основни дейности на вещото лице: установяването и моделирането. Докато установяването се базира на обективни факти от първични документи, моделирането разчита на предпоставки и аналитични решения. Проф. Терзиев настоява, че всяко такова моделиране трябва да бъде прозрачно, за да може съдът да разбере не само крайния отговор, но и пътя, по който той е достигнат.
За да се избегнат субективните изводи, в труда се предлага двустепенна система за оценка. Първо се проверяват емпирично установимите факти, а след това се анализира икономическата интерпретация, изградена върху тях. Този подход позволява на съда да разбере къде свършва счетоводният факт и къде започва икономическото тълкуване, което не трябва да бъде заменяно с правен извод.
Трудът, рецензиран от доц. д-р Ана Джумалиева и доц. д-р Марин Георгиев, се позиционира като интердисциплинарно изследване, което е полезно не само за учените, но и за практиците – адвокати, съдии и вещи лица. Основният извод е, че авторитетът на експерта не може да замени прозрачното доказване.
В крайна сметка, монографията напомня, че истинската стойност на експертното знание в съда се крие в неговата възпроизводимост и аргументираност. Когато методологията е ясна, числата се превръщат в надеждно средство за постигане на справедливост, а не в „черна кутия“, която съдът приема сляпо.