Въглищните региони в България плащат висока цена за производството на енергия – и тя не се измерва само с икономическите последици от работата на мините и ТЕЦ-овете. В Бобов дол, Гълъбово и Раднево смъртността е между 2,5 и 3 пъти над средната за Европейския съюз. Какви са причините за тази тревожна статистика, какво е въздействието на въглищната индустрия върху здравето на хората и защо темата за енергийния преход трябва да бъде разглеждана и през призмата на човешкия живот? Пред ФАКТИ говори Димитър Събев, доктор по икономика в Института за икономически изследвания към Българската академия на науките.
– Г-н Събев, изчислявате, че във въглищните общини – Бобов дол, Гълъбово и Раднево – смъртността е значително по-висока от средната за страната. Какво по-точно показват данните?
– Въглищната енергетика – добивът на въглища и изгарянето им в ТЕЦ – влияе на над десет български общини, но в трите, които посочвате, тя е моноиндустрия, затова ограничих анализа си до тях. Изчисленията ми показват, че средно в тези три въглищни общини се наблюдават 6,8 смъртни случая на 1000 души над типичното за страната. Предвид броя на населението там това означава, че общо в трите въглищни общини средно на година умират с 220 души повече, отколкото е нормата за България.
Добре известно е, че смъртността в България е най-високата в Европейския съюз. Ако вземем като база за сравнение не нашата страна, а един среден европейски регион – примерно в Австрия или Испания – се оказва, че смъртността в българските въглищни райони е 2,5 до 3 пъти над средната за ЕС.
В абсолютни стойности, през 2024 г. в община Бобов дол са умрели над 27 на 1000 души, в Гълъбово 24 на 1000, а в Раднево 21 на 1000. Това е страшно много. В ЕС средната смъртност е около 10 на 1000 души.
Изчисленията ми, които прилагат иконометрични модели на базата на данни на НСИ, съответстват на няколко предишни международни научни оценки. Например през 2021 г. статистически модел, приложен за страните в цяла Европа, изчисли, че дейността на ТЕЦ в България води до преждевременната смърт на около 480 души годишно.
– Доколко тази тревожна статистика може да се свърже с дейността на въглищните централи? И какво означава тази свръхсмъртност в човешки измерения?
– Въпросът ви е основателен – колкото и да са тревожни, горните факти сами по себе си не доказват, че вината за свръхсмъртността е точно на въглищните мини и ТЕЦ. Факторите се наслагват: във въглищните общини по професионални причини делът на мъжкото население е по-висок, а мъжете живеят по-кратко от жените. Начинът на живот на тези хора, говоря за алкохол и цигари, също е рисков фактор. Качеството на здравните услуги не е добро: хората във въглищните райони може и да вземат прилични заплати, но са ощетени откъм болници и лекари, пък и училища.
Всичко изброено безспорно допринася за страшно високата смъртност, но не може да си затворим очите и за запрашаването от въгледобива и за емисиите на ТЕЦ. Системното превишаване на нормите за чистота на въздуха от страна на някои стари централи – „Брикел“ в Гълъбово, ТЕЦ „Бобов дол“, ТЕЦ „Марица 3“ в Димитровград – е официално документирано. Фини прахови частици, серен диоксид, азотни оксиди, тежки метали и така нататък – година след година. Само собственик на въглищна централа или български синдикалист ще каже, че те нямат ефект върху здравето и смъртността.
По отношение на човешките измерения нещата са сложни. Хората в тези райони са напълно наясно с вредните ефекти, но с типична за български родител саможертва избират да останат да живеят и да работят там, за да вземат заплати, с които да помогнат на децата си да се устроят другаде. В индивидуален план това звучи героично, в системен план е бедствено и не трябва да се допуска.
– Посочивате, че освен замърсяването на въздуха, за високата смъртност допринасят застаряването на населението, изселването на младите хора и недостатъчният достъп до здравни услуги. Как можем да разграничим влиянието на тези фактори от това на въглищната енергетика?
– Такова разграничение е напълно възможно да се направи със статистически модел, но за целта са нужни данни за здравния статус на населението, които трябва да бъдат събирани в продължение на няколко години по инициатива на държавата и после предоставени на учените. За съжаление, българската държава дотук не е демонстрирала желание да разкрие какво точно стои зад рекордната смъртност във въглищните общини. На практика, проблем със свръхсмъртността във въглищните общини за българската държава не съществува.
– През 2025 г. край ТЕЦ „Бобов дол“ са регистрирани 55 превишения на средночасовата норма за серен диоксид, а независими измервания отчитат стойности средно десет пъти над официално отчетените. Защо продължаваме да имаме проблем с контрола върху замърсяването и кой трябва да носи отговорност?
– Моето обяснение е, че интересите на въглищната енергетика, имам предвид финансови интереси, разполагат със скрити застъпници на много високо държавно ниво – далеч не само в министерствата.
Много от контролните мерки и налагането на парична отговорност за замърсяването минават през съдилищата, а въглищните предприятия и специално групата около ТЕЦ „Бобов дол“ разполагат с мощни юридически екипи, които неведнъж са осъждали държавата. Това, че държавата няма юридически капацитет да им противостои е абсурдно, разбира се. Не капацитет липсва на държавата, а желание.
– В допитване до 40 експерти установявате силна статистическа връзка между подкрепата за запазване на въглищните мощности и убеждението, че въглищната енергетика не представлява риск за здравето. Означава ли това, че икономическите и политическите интереси влияят на начина, по който се представят здравните рискове?
– Определено е така: който е „за“ запазване на въглищните централи за неограничено бъдеще не вижда здравен риск от дейността им. Резултатите от допитването, за което говорите, са публикувани в монографията ми „Въглищни райони след края на въгледобива“, издадена от Института за икономически изследвания към Българската академия на науките, където работя. Книгата е свободно достъпна и който иска, може да се запознае с нея.
Осъществих реално допитване до водещи експерти: бивши и настоящи депутати, министри, кметове, шефове на агенции, професори и доценти, синдикални лидери, бизнесмени, утвърдени експерти – безспорно елитна извадка. Но някои от най-компетентните у нас хора в областта на енергетиката за съжаление са предубедени в една или друга посока. Ако си „за“ запазване на ТЕЦ, тези 220 преждевременно умиращи хора за теб са маловажен въпрос, или изчисленията са „спорни“. Ако си „за“ незабавното закриване на ТЕЦ, за теб няма рискове от безработица в регионите.
Впрочем, аз също съм „за“ запазване на ТЕЦ – но не на всички, не до безкрайност и не в сегашния им вид. Друго изчисление в монографията ми показва, че персоналът в държавните мини и ТЕЦ е поне двойно по-висок от съпоставими международни предприятия. И със сигурност в България има поне четири морално остарели и цапащи частни ТЕЦ, които незабавно трябва да бъдат закрити.
– Също така споменавате, че Раднево и Гълъбово са сред общините с най-високи средни заплати в страната, но резултатите на учениците са далеч назад в националните класации. Как си обяснявате този парадокс и защо високите доходи от индустрията не се превръщат автоматично в по-добра среда за живот?
– Резултатите на учениците според мен са сред най-съществените индикатори за ситуацията в българските региони. Действително е така: през 2024 г. община Раднево е на 5-то място по брутни работни заплати от 265 общини в страната, но по резултати на НВО по математика след 7-ми клас е на 193-то място. В община Гълъбово Преброяването от 2021 г. показа, че 23% от възрастното население е с по-ниско от средно образование.
Като обяснение, отново трябва да се върнем на споменатото разделение: място за взимане на заплати и място за създаване на дом и семейство.
Хората във въглищните общини са сведени до работни инструменти – които бързо се износват.
През последните години застъпниците на въглищната енергетика многократно призоваха „да не позволим на Зеления преход да унищожи тези проспериращи райони“. Е, данните, които цитирах дотук, показват колко „проспериращи“ са тези райони.
Трябва да изтъкна, че сривът на демографията и на качеството на публичните услуги във въглищните райони на България далеч предхожда разговорите за енергиен преход. За „Зелена сделка“ се говори едва от 3-4 години. В изследването си показвам, че дълбокият упадък започва много преди това.
– Тогава, кои са истинските причини за упадъка във въглищните райони?
– Обяснения има много, някои от тях са общи за цяла Европа. Въгледобивът във Великобритания и Германия влиза във фаза на упадък още през 50-те години и това се дължи на появата на енергийни алтернативи като нефт и газ; същото се случва сега с ВЕИ. В по-общ план, икономическото развитие, основано на въглищата, си има жизнен цикъл: то достига индустриални висоти, но залезът винаги настъпва. В един момент въглищната енергетика започва да трупа финансови загуби, защото не може да се конкурира на пазара. Някои богати страни поддържат известно време въглищата с тежки субсидии, но дори Германия не може да си го позволи до безкрайност.
Впрочем за България това е свойствено не само за въглищните райони, а общо за общините с тежка моноиндустрия. Показателно е, че в общината, където работи най-голямото ни металургично предприятие, безработицата е двойно над средната и хората се изселват.
– Възможно ли е въглищните райони да бъдат възродени демографски, ако се промени икономическият модел? Какви инвестиции са необходими, за да започнат младите хора да остават и да създават семейства там?
– Точно това е тезата ми – че е възможно. Звучи странно на пръв поглед, след всички приказки на въглищното лоби за „масово обезлюдяване и безработица в регионите заради Зелената сделка“. Но европейският опит и икономическата логика водят точно към този извод: упадъкът е налице от много време, но ако бъде осъществен систематично и с мисъл за хората, енергийният преход всъщност ще доведе до стабилизация в регионите.
Тези райони имат големи предпоставки за развитие. „Марица-изток“ има отлична енергийна и промишлена инфраструктура, намира се на ключова географска локация и там има хиляди работници с опит за работа в индустриално производство, които ще търсят нова реализация на трудовия пазар.
При наличие на систематична политика на държавата за постепенен енергиен преход, тези хора и техните региони може да имат съвсем различно бъдеще. Говоря за „политика на държавата“, но са необходими съвместни усилия на българския бизнес, наука и институции – а не нови неефективни държавни предприятия, които да заменят старите неефективни мощности с идеята да се осигури някаква работа на уволнените.
В света този подход на съвместна работа на държава, бизнес и наука с цел национално въздигане се нарича Индустриална политика – затова и подзаглавието на монографията ми е „Нова индустриална политика на България“.
– Кои конкретни индустрии биха могли да заменят въглищния сектор и колко реалистично е да се осъществи подобна трансформация в България?
– Колко реалистично беше Корея, до 60-те години на миналия век, една бедна селска страна, да се превърне в днешния икономически гигант?!
Конкретните индустрии ще определи пазарът, но даденостите на мястото очертават основните възможности. В „Марица-изток“ вече се разкриват индустриални паркове, в които се планират производства, разчитащи на механична обработка на детайли. Отдавна се предлага да се заложи на мехатронни индустрии на средно технологично ниво. Има идеи за нова химическа промишленост. Перспективна е възможността за създаване на водородна долина. Нови бизнеси може да възникнат чрез поръчки за нуждите на отбранителната индустрия. В Стара Загора има стари идеи и за развитие на по-технологични производства, включително части за самолетната индустрия на Европа.
Отделно от това, „Марица-изток“ има предпоставки за превръщане в логистичен център в международните вериги за доставки по пътя от Изток към Западна Европа. Върху увредените от въгледобива терени трябва да се развиват ВЕИ мощности, възползващи се от мощната съществуваща енергийна инфраструктура. Районът е южен, почвите са богати и ако се изоставят сегашните мръсни производства, има пространство и за засилване на земеделието.
Това е за Марица-изток, а Бобов дол отстои едва на час път от гладния трудов пазар на София, който с лекота ще „глътне“ освободените от въглищната енергетика работници. За Перник важи същото. Дори само подхвърлените по-горе насоки, които съм разработил в по-голяма дълбочина в монографията си, показват, че икономически възможности има. Това, което го няма, е държавническо мислене.
––––––––––––––
Димитър Събев е доктор по икономика и в момента работи в Института за икономически изследвания към Българската академия на науките. Автор е на множество научни и популярни публикации и на няколко книги, сред които Маркетинг, потребление и икономически растеж (2022 г.) и Планинските райони на България: икономика и население (2024 г.). Интересите му са насочени към т.нар. економика: точката, където се пресичат природа, пазар и култура. През лятото на 2026 г. беше публикувана новата му монография „Въглищни райони след края на въгледобива“. Автор в Климатека.
